вторник, 31 август 2010 г.

Пробуждане

Усмихвам се и се протягам в леглото. Още не съм отворила очи, но усещам слънчевите лъчи по лицето си. И днес се очертава прекрасен ден.

Морето се чува през тънките стени на бунгалото. Отивам в малката кухня, правя си кафе и слизам на плажа. Още няма никого, слънцето прежуря, а вълните се плъзгат леко по пясъка. Тръгвам по пустия плаж с чаша кафе в ръка, боса, само по избеляла плажна рокля, подмятана от вятъра.

Господи, колко е хубаво. Не ме боли нищо, преливам от енергия, усмихва ми се, танцува ми се, говори ми се, живее ми се. Точно както преди.

Като пробуждане е – първо лека-полека усещаш как тялото ти се съживява, мускулите ти вибрират от желание за движение, движение, движение. Кръвта сякаш започва да се движи по-бързо, погледът се избистря, мисълта просветва. Все едно досега си държан под плътен стъклен похлупак, пълен с пушек – без да можеш да виждаш или да поемеш дълбоко въздух.

Вървя по плажа, отпивам от кафето и си мисля колко е лесно да пия кафето си всяка сутрин така – газейки с боси крака морската вода, свободна, без да мисля или да се тревожа за нищо. Въпрос на приоритети и на малко смелост.

Тръгвам обратно към бунгалото. Останалите са започнали да се събуждат, пият кафе, обличат банските.

Щастлива съм. Заради морето, слънцето, лятото, въздуха, всичко. И заради това, че след края на лечението вирусът отново го няма в кръвта ми.

неделя, 1 август 2010 г.

Неделя следобед

Слагам джезвето върху котлона, нахлузвам кецовете на бос крак и изхвърчам от квартирата. На лов за баница, кафе и цигари – любимият ми неделен обяд.

Иван Асен ме посреща с ярко слънце и потрепващи от вятъра зелени листа. Обожавам тази улица. Има пространство, въздух, зеленина. Все едно не си в днешна София, а в една друга, от друго време.

На връщане от магазина минавам покрай малкото магазинче за цветя и по инерция влизам вътре. Продавачката ме поздравява и ме оглежда любопитно, докато разглеждам потопените във вода свежи цветове. Знам какво си мисли. Не може да разбере как така някой ще купува цветя за себе си. При това постоянно. Поне вече се отказа да ми предлага целофани и панделки.

Днес е ред на слънчогледите – избирам няколко, плащам и след половин минута съм обратно в квартирата. Слагам кафе във вече врящото джезве и потапям цветята във вода. След малко ще се размажа на пода на стаята с книга в едната ръка и чаша кафе в другата. Като ми писне да чета ще се чуя с някой приятел, ще изпием по нещо в Арт-а, ще идем на кино или просто ще се пошматкаме из опустелите софийски улици. Очертава се прекрасна неделя.

Отварям хладилника, за да извадя мляко за кафето, и се нахилвам до уши. Вътре НЯМА инжекции интерферон. И ако изкарам наистина, ама наистина голям късмет, няма да има никога вече. Ако поискам, мога да го продам, хладилника, или да го подаря на някого. Мога да си позволя да закъснея със сметката за тока и да не ми пука, че два дни ще съм без електричество. И не е въпросът в това да имаш ток или не, да имаш хладилник или не – въпросът е в това да се чувстваш независим, свободен. Усещането е прекрасно. Все едно виждаш небето за първи път след една година зад решетките. Тънките стоманени решетки, направени от иглите на инжекциите. Моята едногодишна интерферонова присъда приключи.

Все още разликата е само в главата ми. Следващата седмица ще си бъде като предишните – със същите странични ефекти, с температурата и болките в цялото тяло. После, лека-полека, лекарствата ще започнат да се изчистват от тялото ми. Ще ми трябва поне месец, за да възстановя кръвните си показатели и да започна да чувствам предишната енергия. На косата ще са й нужни поне 6 месеца, за да се съвземе. Горе-долу толкова ще им трябват и на нервите. Възстановяването ще е бавно, много по-бавно, отколкото ми се иска, но... това няма значение.

Единственото важно в момента нещо е, че приключих. Че успях да изкарам лечението до края, без да се откажа и без да се наложи да го спра.

Утре влизам в болница за първите изследвания след края на лечението. Колкото и да е странно, резултатът не ме вълнува особено. Какъвто е – такъв. Очакват ме още много изследвания, най-важното от които е на шестия месец след края на лечението. То ще покаже с най-голяма сигурност дали тази малка гадина, вирусът на хепатит С, е изчезнал завинаги от кръвта ми.

Но за това ще мисля, когато му дойде времето. Сега ме очакват една гореща чаша кафе, хубава книга и цял неделен следобед, само за мен.

 
Блог класация Блогосфера Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 2.5 Bulgaria License.