вторник, 14 септември 2010 г.

Отново

Зяпам екрана на монитора и не мога да се накарам да почна да пиша. Пръстите ми са онемели. В днешно време всички общуваме с езика на немите – използваме ръцете си. Не се чуват думи, само морзовият код на потракващите неравномерно клавиши.

И аз не знам защо се получи така. Физиологичните причини са ми ясни – с тези ниски левкоцити и срината имунна система след лечението каквото мине ме забърсва. Особено, когато става въпрос за слабото ми място – бъбреците.

Странно ми е единствено защо реагирам така. Бясна съм. Утре влизам в болница, за не-знам-кой-път-тази-година, а не съм нито притеснена, нито потисната – просто съм много, много ядосана...

Ставам от бюрото и излизам на терасата за една цигара. Май въпреки всичко ще има циганско лято тази година. Слънцето припича приятно, тъкмо като за кафе на някоя скамейка в парка, далеч от грохота на булеварда и бетонния офис.

Сигурно очакванията ми са били по-големи от необходимото. Че след края на лечението всичко ще е и ще си остане чудесно. И никога повече няма да се занимавам със здравето си, независимо дали става въпрос за хепатит или нещо друго. Което, откъдето и да го погледне човек, си е доста наивно.

Понякога ми се струва, че всяко човешко същество трябва да се ражда с надпис върху себе си – „Внимание, чупливо”.

Днес осъзнах, че за последните няколко години съм изгубила огромна част от доверието си в лекарите. Което си има своите причини, естествено, но някак ме натъжава. Страшно е като си помисли човек колко много още има да учи медицината – не само тази в България, по принцип. И колко малко всъщност знаем за себе си и за света около нас.

Твърде много пуша, отново. Влизам обратно в офиса и сядам пред компютъра. И това ще мине. Въпреки всичко, в главата ми не спира да звучи the rhythm of a summer that you walked in…

 
Блог класация Блогосфера Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 2.5 Bulgaria License.