сряда, 27 октомври 2010 г.

За една пломба повече

Мрачно, студено и дъждовно. Колкото и да не ми се иска, зимата съвсем скоро ще бъде тук.

Люлея се в автобуса заедно с останалите полузаспали, пъуващи за работа хора. Аз обаче не отивам на работа.

Отивам на зъболекар.

Магическа комбинация от думи, от която стомахът ми се свива, а мозъкът усилено започва да търси някоя забравена работа за вършене, само и само да си намеря извинение да отложа прегледа.

И аз не знам от какво толкова ме е страх. Но, така или иначе, зеещата от месеци насам дупка в зъба ми явно няма да се затвори сама, така че продължавам да се поклащам в автобуса със свито сърце.

Не е само заради евентуалната болка. Не съм ходила при зъболекаря си от много време... от преди да разбера за хепатита. И сега въртя в главата си сценарии как да му съобщя „благата вест”.

Двайсет минути по-късно влизам в кабинета. Посреща ме с обичайната си усмивка, която така отива на репликата „няма да боли”. Откакто попаднах на него, не мога да си представя да стъпя при друг зъболекар. А и винаги слага ръкавици и маска. Винаги.

Сядам на стола и започвам директно. Хич не ме бива в предисловията. Усмивката се смъква от лицето му, гледа ме напрегнато и сериозно. От толкова повтаряне вече си знам репликите наизуст. Обяснявам всичко и питам дали това го притеснява по някакъв начин.

„Естествено, че не” е отговорът, и въпреки че го очаквах, неволно се отпускам на стола. Уверява ме, че ще вземе всички предпазни мерки и че инструментите са напълно стерилни. Виждам, че е искрен и вярва в това, което ми казва, но въпреки всичко... нещо продължава да ме човърка. Искам да ме работи с индивидуални инструменти, които ще се ползват само за мен. Не искам да се тревожа нито за себе си, нито за този, който ще седне на стола след мен. Разбираме се да поръча и да дойда отново след няколко дни.

Говорим още няколко минути, обсъждаме вечния въпрос „как си се заразила”, какво представлява хепатит С. Държи се мило и вече ми е лесно да реагирам спокойно на репликата „не трябва ли да имаш хепатит В, за да се заразиш с С?”. Явно съм започнала да свиквам с това, че хората знаят повече слухове, отколкото факти. Допреди няколко години и аз вярвах, че от хепатит С се разболяват само венозните наркомани.

Излизам. Навън вятърът продължава да носи ситни капки дъжд. Паля цигара и се потапям сред водната паяжина, обгърнала улицата.

Не зная дали вирусът все още го няма в кръвта ми. Надявам се да е така. Надявам се и да успея да измия от себе си и последните остатъци от този така противен страх - че ще бъдеш отхвърлен.

вторник, 12 октомври 2010 г.

Със слънце в очите





понеделник, 11 октомври 2010 г.

В София отваря врати кабинет за безплатно изследване на хепатит В и С

Най-после и в София има кабинет за безплатни и анонимни изследвания на хепатит В и С. Досега повечето такива кабинети правеха безплатно изследване единствено за СПИН, като хепатитните маркери можеха да се пуснат в някоя от частните лаборатории на цена около 30 лв.

Кабинетът се намира на улица „Захари Круша” 2 и работи всеки делничен ден от 8:00 до 18:00 часа.

В сряда се очаква такъв кабинет да бъде открит и във Варна.

вторник, 5 октомври 2010 г.

Като хвърчило на вятъра

Минали са само два месеца, а вече ми се струва, че лечението е било преди години.

Явно това е най-позитивната и жизнена страна на човешката психика – да забравя бързо неприятните спомени, да ги затрупва с нови впечатления и емоции, докато потънат дълбоко, бледи и безформени. Мъртъвците са заровени, живите дишат с пълни гърди.

Първоначалната еуфория се стопи, заедно с нея и трескавото усещане, че се носиш две педи над земята. Усмивката все още си е там, но вече по-спокойна, по-уверена.

Отново започвам да приличам на себе си. Дори и аз не съм осъзнавала колко много ме е променило лечението и самите лекарства. Сега отново си припомням походката, начинът на говорене, жестовете, които са мои – не на онова сгънато навътре в себе си същество, което отмерва дните в хапчета и седмиците в инжекции.

Сега всяка малка грижа покрай ежедневието или работата ме радва. Прекрасно е да занимаваш мислите си с нещо различно от здравословни проблеми. Радвам се на хората, които избухват или изпадат в истерия заради повредата на пералнята или цвета на новите тапети. Те просто нямат за какво друго да се ядосват. Жалко е единствено, че не го разбират и ценят. Иначе биха били поне малко по-щастливи.

Но човек винаги си намира за какво да се тревожи или ядосва, нали? Сякаш всеки един от нас се ражда с мъглявото усещане за неудовлетвореност, което го измъчва цял живот. И в редките мигове, когато успееш да се откъснеш от собствените си желания и просто да се пуснеш – без да се опитваш да управляваш живота си или света около теб – само тогава можеш да се почувстваш истински свободен. Истински щастлив.

 
Блог класация Блогосфера Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 2.5 Bulgaria License.