5 от 48

Нещо са ми свършили думите тези дни.

Още 5 инжекции.

Фурна

... дишай...дишай... няма да ми припадаш точно сега... ДИШАЙ...

Стоя в автобуса, притисната между хората, по челото ми са избили капчици пот, а ръката ми се изплъзва от дръжката. Вкопчвам се здраво и поемам дълбоко дъх. Дробовете ми са като стегнати с бодлива тел, все едно ребрата са се впили навътре в тялото, сърцето блъска ожесточено. Вие ми се свят. Не виждам, не зная дали очите ми са отворени или не. Господи, колко е горещо...

...дишай, не ми се лигави, ДИШАЙ!

Поемам бързо и насечено въздух, с отворена уста, като куче. Жегите са кошмарни. Очаквах го – достатъчно хора преди мен, минали през интерферона, са ми говорили за това. И пак не съм подготвена. Няма как да съм подготвена.

В главата ми кънти ядосан женски глас. Преди колко години беше това? На колко съм била – 9? 10-годишна? Звукът от скърцането на кецовете ми по пода, шумоленето на големите тежки завеси в спортната зала, гласът на треньорката ми по баскетбол.

...дишай... ще тичаш, докато се научиш да дишаш правилно... ако ще да си изплюеш дробовете на игрището... давай... още седем обиколки... ДИШАЙ!

През отворените прозорци на автобуса нахлува струя топъл въздух. Жената до мен изтрива с кърпичка врата си. Топлината се излъчва на вълни от скупчените около мен тела. Сладникаво-кисел мирис на пот и спарен въздух. Бройлери. Като бройлери във фурна. Прилошава ми.

Изчаквам следващата спирка и се изсипвам от автобуса. Сядам на сянка на стълбите на някакъв вход и вадя бутилката вода от раницата си. Ще закъснея за работа, но не ми пука. Сърцето ми лека-полека забавя бясното препускане. Дори не ми се пуши. Искам да е зима. Искам да вали сняг. Искам си гадната софийска киша по улиците.

Отпивам няколко глътки от бутилката и се изправям. Внимателно. Тези дни съм много внимателна в движенията.

Още седем инжекции.

Хубаво

- Пречи ли ти?

- Не.

Придърпвам раницата по-близо до мен и се облягам на пейката. Кафето топли приятно пръстите ми. Хубаво е. Много е хубаво. Кафето, дървената пейка, паркът пред „Иван Вазов”, слънцето, всичко.

- Може да идем на кино после.

- Може.

Не ми се мисли за после. Не ми се правят планове. Чувствам се добре, тук и сега. Това ми е достатъчно.

Тя отпива от водата си, зареяла поглед сред минаващите по алеите хора. Изглежда разсеяна, но знам, че всеки детайл потъва в зелените й очи. Усмихва се.

- Ще ходиш ли на концерта?

- Мда – усмихва се отново – Само не знам на кой идиот му е дошло наум да го направи в зала Фестивална. Зала Погребална. Лято е, мамка му!

- Е поне идват. Още не мога да повярвам.

- Да – отново отнася поглед към алеите.

Зазяпвам се в музикантите, свирещи вечния джаз в края на малкия парк, и отпивам от кафето. Къде ли изчезват вечер? Какъв е животът им, какво правят, когато вали, къде се скриват зимата? Някой ден трябва да ги попитам.

Паля поредната цигара. С някои хора мълчанието е комфортно. Не се чувстваш длъжен да запълваш тишината с гласа си. С нищо не се чувстваш длъжен. Просто си стоиш, заслушан в себе си и света наоколо, усещайки присъствието на човека до теб. И това е хубаво.

Тези дни мъглата малко се е вдигнала. Отново мога да виждам както преди. Да изляза от собствените си глупости и да оставя очите си да попиват света навън.

И това е хубаво.