Песента свършва и после започва отново. Слушам я от половин час.
На тази песен миналата година си събирах багажа за морето. Няколко дни след последната инжекция, когато интерферонът още циркулираше из тялото ми.
Харесва ми припевът – това лежерно и усмихнато повтаряне на “It’s all right”.
Миналата година го чувах в бъдеще време. Всичко ще е наред.
Днес е в сегашно. Днес всичко Е наред.
Отварям отново папката с изследвания – моето импровизирано медицинско досие за последните няколко години. Днес ще добавя в него още един лист, на който пише „Вирусът не се открива”.
Няма да се опитвам да обясня как се почувствах, когато взех в ръце изследването – най-важното изследване, заради което се лекува всеки с хроничен хепатит С. Ръцете ми трепереха. На медицински език това „Вирусът не се открива” 6 месеца след лечението означава „Излекуван си”.
Затварям папката и я прибирам обратно в шкафа. Надявам се никога повече да не я отворя. Никога.
Ще ми трябва време – да разбера напълно какво ми се е случило и какво се случва в момента. Каква съм била тогава и каква съм сега. И каква искам да бъда.
Очаквах да крещя и да скачам от радост, да плача и да се смея едновременно, да кажа на целия свят, че съм отново част от него, че съм нормална, че съм здрава.
Вместо това просто се усмихвам и си повтарям тихо „Всичко е наред”.
