точно тази. След 5 дни.
неделя, 25 юли 2010 г.
сряда, 21 юли 2010 г.
Един български блог в световна инициатива
По покана на Световния хепатитен алианс едно българско момиче започва да води блог за заболяването си – хроничен хепатит В – и за опита си да се справи с него. Можете да четете блога тук.
Инициативата This is hepatitis… включва лични блогове на хора от цял свят, борещи се с хепатит В или С. Идеята е очевидна – да се повиши информираността на хората и да се представи проблемът през по-достъпна, лична гледна точка. Едно е да знаеш какво е хепатит В или С, друго е да разбереш какво може да направи с живота ти едно такова заболяване.
Успех с блога и лечението, Силви!
петък, 16 юли 2010 г.
Безплатни изследвания за хепатит в Банско
Днес, 16.07., можеш да се изследваш безплатно за хепатит В и С в Медицински център „Свето Благовещение” в град Банско.
Изследванията ще се правят между 13:00 и 16:00 часа, без предварително записване, а резултатите се получават веднага.
Центърът се намира на ул. „Луи Пастьор” 1, до Спешен център. Инициативата е на сдружение Хепасист.
петък, 9 юли 2010 г.
Особености в поведението на хепатитно болните
или как да разпознаем кога един хепатитно болен е започнал лечение с интерферон
Когато някой ваш познат или близък с хроничен хепатит започне интерфероново лечение, в поведението му ще настъпят неочаквани (и за самия него) промени, за които е добре да сте подготвени. Какво да очаквате?
- В речта на болния започват да преобладават въпроси от типа на „А?” и „Кво?”, придружени от подобаващо тъпо изражение. Не се ядосвайте, а повторете бавно и членоразделно. Ако въобще ви е чул, болният по всяка вероятност е забравил чутото веднага. Все пак е добър признак, че все още ви пита.
- Гледайки ви как отпивате от кафето си, болният избухва в яростен монолог за това, че така не се държи чашата, че това е третото ви за деня кафе, че не сте си сложили достатъчно захар, и че е срамота да си пиете така спокойно кафето, докато политическата обстановка в Уганда е толкова обтегната. Продължете да пиете кафето си спокойно, ще се накрещи и ще му мине.
- Търсенето като дейност започва да става все по-важно в живота на болния. Ще си търси очилата, портфейла, ключовете, главата, кучето. Ще влиза в магазин за хранителни стоки и ще моли да му покажат асортимента от латексови бои. Ще пита сервитьора в кафенето дали предлагат течност за чистачки. Усмихнете се извинително и му напомнете къде се намирате. Просто е забравил.
- Докато гледате любимата му комедия, болният избухва в неудържим плач. Не се опитвайте да изкопчите информация между хълцанията, няма смисъл. И болният сам не знае защо плаче.
- Опитвайки се да обясни нещо, болният на интерфероново лечение често спира на средата на изречението, придобива (измамно) замислено изражение и пита: „За какво говорех?”. Ако прецениете, че си струва – напомнете му. Или сменете темата с по-изгодна за вас („За подаръка, който искаш да ми направиш за рождения ден”).
- Прибирайки се към къщи, болният на няколко пъти забравя за къде е тръгнал и/или се загубва по пътя. Ако няма как да го придружавате всеки ден, оставете го. И без това на следващия ден вече ще е забравил, че е объркал пътя.
- Избягвайте да гледате заедно футболни мачове и други спортни събития. Всяко съдийско решение ще предизвиква яростни закани (в напреднала фаза може да последва и физическа саморазправа с мебелировката). Възможни са и емоционални изблици на привидно обикновени сцени (примерно сърцераздирателен плач, докато националите на Англия се държат за сърцето и пеят химна. Трогателно е някак, като се замисли човек).
- Като цяло, лекуващият се с интерферон придобива леко замислено-мечтателно-почти-мъдро-изражение. Не се подвеждайте. Зареяният в безкрайността поглед и стъкленият отблясък на зениците не са нищо друго, освен тотална липса на мисъл в главата.
понеделник, 28 юни 2010 г.
вторник, 15 юни 2010 г.
Фурна
... дишай...дишай... няма да ми припадаш точно сега... ДИШАЙ...
Стоя в автобуса, притисната между хората, по челото ми са избили капчици пот, а ръката ми се изплъзва от дръжката. Вкопчвам се здраво и поемам дълбоко дъх. Дробовете ми са като стегнати с бодлива тел, все едно ребрата са се впили навътре в тялото, сърцето блъска ожесточено. Вие ми се свят. Не виждам, не зная дали очите ми са отворени или не. Господи, колко е горещо...
...дишай, не ми се лигави, ДИШАЙ!
Поемам бързо и насечено въздух, с отворена уста, като куче. Жегите са кошмарни. Очаквах го – достатъчно хора преди мен, минали през интерферона, са ми говорили за това. И пак не съм подготвена. Няма как да съм подготвена.
В главата ми кънти ядосан женски глас. Преди колко години беше това? На колко съм била – 9? 10-годишна? Звукът от скърцането на кецовете ми по пода, шумоленето на големите тежки завеси в спортната зала, гласът на треньорката ми по баскетбол.
...дишай... ще тичаш, докато се научиш да дишаш правилно... ако ще да си изплюеш дробовете на игрището... давай... още седем обиколки... ДИШАЙ!
През отворените прозорци на автобуса нахлува струя топъл въздух. Жената до мен изтрива с кърпичка врата си. Топлината се излъчва на вълни от скупчените около мен тела. Сладникаво-кисел мирис на пот и спарен въздух. Бройлери. Като бройлери във фурна. Прилошава ми.
Изчаквам следващата спирка и се изсипвам от автобуса. Сядам на сянка на стълбите на някакъв вход и вадя бутилката вода от раницата си. Ще закъснея за работа, но не ми пука. Сърцето ми лека-полека забавя бясното препускане. Дори не ми се пуши. Искам да е зима. Искам да вали сняг. Искам си гадната софийска киша по улиците.
Отпивам няколко глътки от бутилката и се изправям. Внимателно. Тези дни съм много внимателна в движенията.
Още седем инжекции.
четвъртък, 3 юни 2010 г.
Хубаво
- Пречи ли ти?
- Не.
Придърпвам раницата по-близо до мен и се облягам на пейката. Кафето топли приятно пръстите ми. Хубаво е. Много е хубаво. Кафето, дървената пейка, паркът пред „Иван Вазов”, слънцето, всичко.
- Може да идем на кино после.
- Може.
Не ми се мисли за после. Не ми се правят планове. Чувствам се добре, тук и сега. Това ми е достатъчно.
Тя отпива от водата си, зареяла поглед сред минаващите по алеите хора. Изглежда разсеяна, но знам, че всеки детайл потъва в зелените й очи. Усмихва се.
- Ще ходиш ли на концерта?
- Мда – усмихва се отново – Само не знам на кой идиот му е дошло наум да го направи в зала Фестивална. Зала Погребална. Лято е, мамка му!
- Е поне идват. Още не мога да повярвам.
- Да – отново отнася поглед към алеите.
Зазяпвам се в музикантите, свирещи вечния джаз в края на малкия парк, и отпивам от кафето. Къде ли изчезват вечер? Какъв е животът им, какво правят, когато вали, къде се скриват зимата? Някой ден трябва да ги попитам.
Паля поредната цигара. С някои хора мълчанието е комфортно. Не се чувстваш длъжен да запълваш тишината с гласа си. С нищо не се чувстваш длъжен. Просто си стоиш, заслушан в себе си и света наоколо, усещайки присъствието на човека до теб. И това е хубаво.
Тези дни мъглата малко се е вдигнала. Отново мога да виждам както преди. Да изляза от собствените си глупости и да оставя очите си да попиват света навън.
И това е хубаво.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
