Със слънце в очите

В София отваря врати кабинет за безплатно изследване на хепатит В и С

Най-после и в София има кабинет за безплатни и анонимни изследвания на хепатит В и С. Досега повечето такива кабинети правеха безплатно изследване единствено за СПИН, като хепатитните маркери можеха да се пуснат в някоя от частните лаборатории на цена около 30 лв.

Кабинетът се намира на улица „Захари Круша” 2 и работи всеки делничен ден от 8:00 до 18:00 часа.

В сряда се очаква такъв кабинет да бъде открит и във Варна.

Като хвърчило на вятъра

Минали са само два месеца, а вече ми се струва, че лечението е било преди години.

Явно това е най-позитивната и жизнена страна на човешката психика – да забравя бързо неприятните спомени, да ги затрупва с нови впечатления и емоции, докато потънат дълбоко, бледи и безформени. Мъртъвците са заровени, живите дишат с пълни гърди.

Първоначалната еуфория се стопи, заедно с нея и трескавото усещане, че се носиш две педи над земята. Усмивката все още си е там, но вече по-спокойна, по-уверена.

Отново започвам да приличам на себе си. Дори и аз не съм осъзнавала колко много ме е променило лечението и самите лекарства. Сега отново си припомням походката, начинът на говорене, жестовете, които са мои – не на онова сгънато навътре в себе си същество, което отмерва дните в хапчета и седмиците в инжекции.

Сега всяка малка грижа покрай ежедневието или работата ме радва. Прекрасно е да занимаваш мислите си с нещо различно от здравословни проблеми. Радвам се на хората, които избухват или изпадат в истерия заради повредата на пералнята или цвета на новите тапети. Те просто нямат за какво друго да се ядосват. Жалко е единствено, че не го разбират и ценят. Иначе биха били поне малко по-щастливи.

Но човек винаги си намира за какво да се тревожи или ядосва, нали? Сякаш всеки един от нас се ражда с мъглявото усещане за неудовлетвореност, което го измъчва цял живот. И в редките мигове, когато успееш да се откъснеш от собствените си желания и просто да се пуснеш – без да се опитваш да управляваш живота си или света около теб – само тогава можеш да се почувстваш истински свободен. Истински щастлив.

Отново

Зяпам екрана на монитора и не мога да се накарам да почна да пиша. Пръстите ми са онемели. В днешно време всички общуваме с езика на немите – използваме ръцете си. Не се чуват думи, само морзовият код на потракващите неравномерно клавиши.

И аз не знам защо се получи така. Физиологичните причини са ми ясни – с тези ниски левкоцити и срината имунна система след лечението каквото мине ме забърсва. Особено, когато става въпрос за слабото ми място – бъбреците.

Странно ми е единствено защо реагирам така. Бясна съм. Утре влизам в болница, за не-знам-кой-път-тази-година, а не съм нито притеснена, нито потисната – просто съм много, много ядосана...

Ставам от бюрото и излизам на терасата за една цигара. Май въпреки всичко ще има циганско лято тази година. Слънцето припича приятно, тъкмо като за кафе на някоя скамейка в парка, далеч от грохота на булеварда и бетонния офис.

Сигурно очакванията ми са били по-големи от необходимото. Че след края на лечението всичко ще е и ще си остане чудесно. И никога повече няма да се занимавам със здравето си, независимо дали става въпрос за хепатит или нещо друго. Което, откъдето и да го погледне човек, си е доста наивно.

Понякога ми се струва, че всяко човешко същество трябва да се ражда с надпис върху себе си – „Внимание, чупливо”.

Днес осъзнах, че за последните няколко години съм изгубила огромна част от доверието си в лекарите. Което си има своите причини, естествено, но някак ме натъжава. Страшно е като си помисли човек колко много още има да учи медицината – не само тази в България, по принцип. И колко малко всъщност знаем за себе си и за света около нас.

Твърде много пуша, отново. Влизам обратно в офиса и сядам пред компютъра. И това ще мине. Въпреки всичко, в главата ми не спира да звучи the rhythm of a summer that you walked in…

Пробуждане

Усмихвам се и се протягам в леглото. Още не съм отворила очи, но усещам слънчевите лъчи по лицето си. И днес се очертава прекрасен ден.

Морето се чува през тънките стени на бунгалото. Отивам в малката кухня, правя си кафе и слизам на плажа. Още няма никого, слънцето прежуря, а вълните се плъзгат леко по пясъка. Тръгвам по пустия плаж с чаша кафе в ръка, боса, само по избеляла плажна рокля, подмятана от вятъра.

Господи, колко е хубаво. Не ме боли нищо, преливам от енергия, усмихва ми се, танцува ми се, говори ми се, живее ми се. Точно както преди.

Като пробуждане е – първо лека-полека усещаш как тялото ти се съживява, мускулите ти вибрират от желание за движение, движение, движение. Кръвта сякаш започва да се движи по-бързо, погледът се избистря, мисълта просветва. Все едно досега си държан под плътен стъклен похлупак, пълен с пушек – без да можеш да виждаш или да поемеш дълбоко въздух.

Вървя по плажа, отпивам от кафето и си мисля колко е лесно да пия кафето си всяка сутрин така – газейки с боси крака морската вода, свободна, без да мисля или да се тревожа за нищо. Въпрос на приоритети и на малко смелост.

Тръгвам обратно към бунгалото. Останалите са започнали да се събуждат, пият кафе, обличат банските.

Щастлива съм. Заради морето, слънцето, лятото, въздуха, всичко. И заради това, че след края на лечението вирусът отново го няма в кръвта ми.

Неделя следобед

Слагам джезвето върху котлона, нахлузвам кецовете на бос крак и изхвърчам от квартирата. На лов за баница, кафе и цигари – любимият ми неделен обяд.

Иван Асен ме посреща с ярко слънце и потрепващи от вятъра зелени листа. Обожавам тази улица. Има пространство, въздух, зеленина. Все едно не си в днешна София, а в една друга, от друго време.

На връщане от магазина минавам покрай малкото магазинче за цветя и по инерция влизам вътре. Продавачката ме поздравява и ме оглежда любопитно, докато разглеждам потопените във вода свежи цветове. Знам какво си мисли. Не може да разбере как така някой ще купува цветя за себе си. При това постоянно. Поне вече се отказа да ми предлага целофани и панделки.

Днес е ред на слънчогледите – избирам няколко, плащам и след половин минута съм обратно в квартирата. Слагам кафе във вече врящото джезве и потапям цветята във вода. След малко ще се размажа на пода на стаята с книга в едната ръка и чаша кафе в другата. Като ми писне да чета ще се чуя с някой приятел, ще изпием по нещо в Арт-а, ще идем на кино или просто ще се пошматкаме из опустелите софийски улици. Очертава се прекрасна неделя.

Отварям хладилника, за да извадя мляко за кафето, и се нахилвам до уши. Вътре НЯМА инжекции интерферон. И ако изкарам наистина, ама наистина голям късмет, няма да има никога вече. Ако поискам, мога да го продам, хладилника, или да го подаря на някого. Мога да си позволя да закъснея със сметката за тока и да не ми пука, че два дни ще съм без електричество. И не е въпросът в това да имаш ток или не, да имаш хладилник или не – въпросът е в това да се чувстваш независим, свободен. Усещането е прекрасно. Все едно виждаш небето за първи път след една година зад решетките. Тънките стоманени решетки, направени от иглите на инжекциите. Моята едногодишна интерферонова присъда приключи.

Все още разликата е само в главата ми. Следващата седмица ще си бъде като предишните – със същите странични ефекти, с температурата и болките в цялото тяло. После, лека-полека, лекарствата ще започнат да се изчистват от тялото ми. Ще ми трябва поне месец, за да възстановя кръвните си показатели и да започна да чувствам предишната енергия. На косата ще са й нужни поне 6 месеца, за да се съвземе. Горе-долу толкова ще им трябват и на нервите. Възстановяването ще е бавно, много по-бавно, отколкото ми се иска, но... това няма значение.

Единственото важно в момента нещо е, че приключих. Че успях да изкарам лечението до края, без да се откажа и без да се наложи да го спра.

Утре влизам в болница за първите изследвания след края на лечението. Колкото и да е странно, резултатът не ме вълнува особено. Какъвто е – такъв. Очакват ме още много изследвания, най-важното от които е на шестия месец след края на лечението. То ще покаже с най-голяма сигурност дали тази малка гадина, вирусът на хепатит С, е изчезнал завинаги от кръвта ми.

Но за това ще мисля, когато му дойде времето. Сега ме очакват една гореща чаша кафе, хубава книга и цял неделен следобед, само за мен.

Tonight is the night

Довечера е последната инжекция...

Няма да мога да опиша всичко, което ми минава през главата в момента, няма и да се опитвам. Не мога да спра да се усмихвам. Няма и да се опитвам J

Кога мина цяла година, какво ме очаква след това... в момента няма значение. Ще мисля за това утре.

Днес ще празнувам. По стечение на обстоятелствата – с една невероятна певица, която идва в България специално за мен, убедена съм J И която също по стечение на обстоятелствата е болна от хепатит С.

Тази вечер е последната инжекция и единственото, което искам да ви кажа, е БЛАГОДАРЯ.