Казвам си името и изслушвам познатото възклицание. Това е основният плюс да имаш по-нестандартно име – рядко можеш да чуеш въпрос от типа на „Коя Мария?”, примерно.
За последните две седмици пет човека ми казват, че са си загубили стария телефон/изтрили цялата листа/сменили номера или нещо подобно. И затова вече ми нямат телефонния номер.
Всъщност просто са го изтрили. И не ги обвинявам – на тяхно място вероятно бих направила същото.
Когато в продължение на една година се обаждаш на някого и искаш да се видите, а той ти отказва без адекватно обяснение и без да си направи труда да ти се обади поне веднъж... просто се отказваш да търсиш този човек. Или му изтриваш номера.
Минали са три месеца и половина от края на лечението, но споменът за него още се промъква в главата ми – като натрапчива мелодия, която не можеш да спреш да си тананикаш. Физическите последици са ясни – за тях съм била подготвена от самото начало. Но не съм знаела колко ще променя начина си на живот по време на самото лечение и как ще възстановя обичайния си ритъм след това. И дали въобще ще мога.
Много хора съм загубила. Тогава се виждах само с тези, без които не мога да дишам. Всички останали бяха останали на заден план, за времена, в които ще мога да вървя 10 минути, без да се задъхам, ще мога да танцувам, ще искам да говоря.
Сега аз имам сили, но те са загубили търпение. И няма как да е иначе – не са знаели защо не мога да се виждам с тях. Аз не съм им казвала.
Може би някой ден ще успея да им се реванширам.
И може би някой ден ще се осмеля да пиша за всички тези хора, които открих по време на лечението. В крайна сметка, без тях нямаше да се справя.