сряда, 17 ноември 2010 г.

Friends Connection

Казвам си името и изслушвам познатото възклицание. Това е основният плюс да имаш по-нестандартно име – рядко можеш да чуеш въпрос от типа на „Коя Мария?”, примерно.

За последните две седмици пет човека ми казват, че са си загубили стария телефон/изтрили цялата листа/сменили номера или нещо подобно. И затова вече ми нямат телефонния номер.

Всъщност просто са го изтрили. И не ги обвинявам – на тяхно място вероятно бих направила същото.

Когато в продължение на една година се обаждаш на някого и искаш да се видите, а той ти отказва без адекватно обяснение и без да си направи труда да ти се обади поне веднъж... просто се отказваш да търсиш този човек. Или му изтриваш номера.

Минали са три месеца и половина от края на лечението, но споменът за него още се промъква в главата ми – като натрапчива мелодия, която не можеш да спреш да си тананикаш. Физическите последици са ясни – за тях съм била подготвена от самото начало. Но не съм знаела колко ще променя начина си на живот по време на самото лечение и как ще възстановя обичайния си ритъм след това. И дали въобще ще мога.

Много хора съм загубила. Тогава се виждах само с тези, без които не мога да дишам. Всички останали бяха останали на заден план, за времена, в които ще мога да вървя 10 минути, без да се задъхам, ще мога да танцувам, ще искам да говоря.

Сега аз имам сили, но те са загубили търпение. И няма как да е иначе – не са знаели защо не мога да се виждам с тях. Аз не съм им казвала.

Може би някой ден ще успея да им се реванширам.

И може би някой ден ще се осмеля да пиша за всички тези хора, които открих по време на лечението. В крайна сметка, без тях нямаше да се справя.

четвъртък, 11 ноември 2010 г.

Ръкавици

- Ще ви помоля само да сложите ръкавици.

- Ами, нямам ръкавици...

- Нали знаете, че трябва да имате? Най-малкото заради собствената ви безопасност.

Не знам за кой път го водя този разговор. Вече започва яко да ми писва. Толкова ли е трудно, по дяволите?

Ще ни слагат противогрипни ваксини в офиса. Част от така популярното в последно време допълнително здравно осигуряване. Стоя в презентационната зала заедно със сестрата и представител на здравната организация.

- А дали за вас ваксината е безопасна? Я да се обадя...

Не отговарям. Какво да кажа? Че медицински служител е тя, а не аз.

Жената говори няколко минути по телефона, хвърляйки по един поглед към мен „...да, приключила е лечението преди няколко месеца... да... ами изглежда нормално... да...”

Господи, залагам си заплатата, че въпросът е бил „как изглежда”. Следващият въпрос обаче е насочен към мен и ме шашва тотално:

- Как ви е австралийският антиген?

Преглъщам изкушението да отговоря нещо иронично и обяснявам, че аз съм с хепатит С, а не с В, съответно не може да се говори за австралийски антиген. Нещо твърде бързо се изнервям в последно време.

И все по-трудно ми става да проявявам разбиране – не и към хора, на които им е част от работата да ги знаят тези неща. Заради такива хора някой може да бъде заразен. Или да бъде отпратен с думите „спокойно, нищо ти няма”.

Сестрата приключва разговора.

- Ами, ще ви сложим ваксината. Ето тук декларацията...

Подписвам където ми казват и навивам ръкава. Жената разопакова ваксината и забива иглата. Ръцете й треперят. Бавно започва да вкарва съдържанието.

- Дайте ми памука – казвам. Не издържам да гледам треперещите й пръсти. Вадя иглата и притискам памука към ръката си.

- Ще ми покажете ли къде е тоалетната да си измия ръцете?

Водя я по коридора. Изкушавам се да й кажа, че няма как да знае дали някой от следващите хора, които ще ваксинира, няма да е болен от хепатит. Или от СПИН. Или от нещо друго, без дори самият той да подозира.

Не казвам нищо. Но се надявам следващия път да носи със себе си ръкавици.

 
Блог класация Блогосфера Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 2.5 Bulgaria License.