четвъртък, 29 април 2010 г.

Часовете

Времето има склонността да се забързва.

Отваряш прозореца, за да пуснеш пролетното слънце в стаята, и осъзнаваш, че са минали 3 години. Ей така.

Много неща се случили, естествено. Някои са се променили, други не. Но кога, по дяволите, мина цялото това време?

Седя на пода под прозореца (вече трябва да сте се досетили, че имам малко особено отношение към столовете), препрочитам Майкъл Кънингам, Cinematic Orchestra се плъзгат тихо през колоните, а часовете минават мързеливо през сенките на стаята.

Харесва ми така. Различно е от бясното препускане в стерилната светлина на офиса, където денят те повлича и те запраща директно във вечерта.

Така часовете са плътни, почти веществени. Така думите отново имат вкус, усещам ги как се завъртат около езика, обли и прохладни като речни камъни.

Колко пъти за последните 3 години видях дневна светлина не само през прозорците на офиса? Колко пъти си позволих да прекарам един цял ден в безцелно бездействие, да се разходя по улицата, докато е още светло, да поседя на някоя пейка в парка, поемайки слънчевите лъчи, да не мисля за нищо, да не правя нищо? Не достатъчно пъти.

Когато си хлапе, всеки ден е отделна епоха. Отваряш очи сутрин, без да знаеш какво те очаква. Може да се случи всичко, абсолютно всичко. Всеки час крие съкровище.

После колелото се завърта, все по-бързо и по-бързо. Училище, университет, работа, работа, работа. В някакъв момент забравяш, че работиш, за да можеш да живееш. Започнал си да живееш, за да работиш. Да търсиш смисъл в неща, които са извън теб. Да си измисляш ценности. Да водиш измислени битки. Да строиш фалшиви вятърни мелници.

Минутите бутат слънчевите лъчи по пода на стаята и знам, че краят на седмицата е все по-близо. Когато ще трябва да поема дълбоко дъх, да затворя очи и да се гмурна в понеделника. Изпитвам почти физически ужас от този момент. Не мога да продължавам по същия начин. Не искам да продължавам по същия начин. Не искам някоя слънчева сутрин да се обърна назад и да видя, че са минали още 10 години.

Така или иначе, животът ми е всичко, което имам.

вторник, 27 април 2010 г.

Тази сутрин

Събуждането е бавно и много, много неадекватно. Бих останала в завивките поне още няколко часа, въпреки че наближава обед, но се насилвам да събера всички стави, кости и мускули в някаква координирана система и да стана. Пикае ми се като на състезателен кон.

Докато си мия зъбите хвърлям един разсеян поглед в огледалото. Косата ми има собствено мнение за това как да стои и всяка сутрин го заявява категорично и недвусмислено.
Гледам си сънената физиономия и нещо странно ми прави впечатление. Не си виждам долната лява половина на лицето.

Да, там си е, естествено, но по някакъв странен начин не мога да съсредоточа погледа си върху нея, не мога да я фокусирам. Шантава работа.

Изплаквам уста и се втренчвам в огледалото. Въртя очи наляво-надясно, затварям и отварям клепачи. Внезапно разбирам какво не е наред. Лявото ми око не е наред. Когато се опитам да гледам надолу с него се появява нещо като сляпо петно, зона, която не мога да видя. Когато държа очите си затворени, под левия клепач виждам ярка назъбена хоризонтална линия.

Мамка му, не и очите, всичко друго, само не и очите.

Вече съм свикнала с това да са сухи и с почти ежедневната дълбаеща болка в очните дъна. Зрението ми е намаляло значително от началото на лечението. Но това е нещо ново. И като си спомня всички ужасии, които пише на листовките на лекарствата, не ми харесва ни най-малко.

Излизам от банята и се връщам в леглото. Увивам се в юргана и затварям очи. Просто съм ги преуморила, ще изкарам няколко часа така, без да ги тормозя с книги или компютър и всичко ще е наред. Всичко ще е наред. Няма да мисля за отлепяне на ретина като страничен ефект или за това какво бих правила, ако загубя зрението си. Ще мисля за градината в къщата на баба ми, за сянката, която черешата хвърля, за жуженето на пчелите, за ароматът на зреещи плодове. Ще лежа, ще дишам дълбоко и всичко ще е наред.


Няколко часа по-късно странното усещане в очите, а заедно с него и вече небрежният пристъп на паника, са отминали.

неделя, 25 април 2010 г.

What about me

Май за първи път участвам в щафетно постване :) Дължа сефтето на bampi и neizi, благодаря за което.

10-те неща, които ме правят щастлива, всъщност са много повече. И до едно са все обикновени и простички неща, които всеки един, сигурна съм, е изпитвал.


Първите пролетни лъчи на слънцето, които се промъкват сутрин през прозореца и се плъзгат по дървения под.
Мирисът на прясно изпечен хляб.
Да се събудиш посред нощ и да чуеш до себе си тихо и равномерно дишане.
Звукът от подметките по улица, на която стъпваш за първи път.
Споменът за едни кафяви усмихнати очи и топли ръце с набръчкана като пергамент кожа.
Да лежиш на плажа и да слушаш как морето е твое, само твое за цяла една безкрайна седмица.
Следите, които дъждовните капки оставят по стъклото.
Да се отпуснеш върху хладните чаршафи след секс и да запалиш цигара.
Отблясъците на фаровете върху мокрия асфалт нощем.
Да забиеш зъби в сочен и прохладен плод в летните жеги и да оставиш сока да потече по брадичката.


Мога да продължа да пиша до утре, но все нещо ще пропусна.
А колкото до 5-те неща, които не знаете за мен… май и те са доста повече, но ще пробвам да се огранича.


Не знаете как изглеждам :) Но ако видите на улицата същество, успяло да комбинира между 3 и 5 несъвместимо ярки цвята, по всяка вероятност съм аз. Според една приятелка страдам от остра форма на шарения.

Болна съм на тема музика. Не мога да дишам без нея и ми коства неимоверни усилия да не превърна блога в безкрайни и разностилни музикални излияния. Но всъщност най-сериозната ми мания е филмовата музика, особено когато става въпрос за Thomas Newman, Hans Zimmer, Lisa Gerrard или Edward Shearmur.

Една от мечтите ми е да пробвам всички възможни начини за летене. До момента съм летяла с пътнически самолет, малък двуместен самолет (който дори управлявах за около 10 мноооого дълги секунди), парапланер и съм скачала с бънджи. Имам доста за наваксване :)

Не съм толкова силна, колкото явно звуча и колкото изглеждам (за тези, които са ме виждали). Не съм по-различна от всяко друго човешко същество, с всичките му страхове и недостатъци.

Обожавам сметанов сладолед и мога да го ям неограничено, денонощно, по всяко време на годината, без да изпитам и грам угризения от погълнатите количества.

И тъй като играта изисква да избера само 5 човека, които да поемат щафетата – интересно ми е какво биха казали за себе си iffi, Naci4a, Криси, муша-буша и oli4ka.

вторник, 20 април 2010 г.

Пастелно

Пастелът се плъзга по картона с мек, почти шепнещ звук. Финият прах оставя цветни следи по пръстите, дланите, ноктите. Обичам да виждам ръцете си изцапани.

Намествам се върху възглавниците на пода и бутам вече изгасналата цигара в пепелника. Минали са 3 часа. Цели 3 часа, в които главата е била празна, очите са следели внимателно движението на ръката върху листа, а времето е загубило всякакъв смисъл.

Няколко прости и почти закъснели решения. Да сменя квартирата. Да се отърся от всичко, пропито в пода, тавана, стените и да започна наново. Да спра да казвам „Добре съм, всичко е наред” ако не го усещам истински. Да изляза в болнични. Да изляза от цикъла на трескаво желание да се справям както преди и угризенията, че нещата няма как да са както преди. Да се осмеля да се надвеся над себе си и да извадя всичко навън. Като препълнен съд, който и най-малкото движение може да разплиска. Да си призная, че някои решения трябва да се вземат сега, не после, не след лечението, сега. Да приема, че да, отговорите са си в мен, няма кой да ми ги даде наготово, но ще ми трябва помощ да стигна до тях. Да вдигна телефона и да се обадя на психотерапевт. Да се опитам да променя нещо.

Рисуването е концентрация. Най-естествената и ненасилена концентрация, при която всичко излишно се стапя, размива, остава само истинската ти мъничка същност, съсредоточена във върха на плъзгащия се по картона пастел. Белият лист е моята вселена и аз съм в центъра й. Всичко зависи от мен. Всяка линия и щрих, всяка сянка и лъч светлина. Аз съм тънкият връх на пастела и не ми пука дали резултатът ще бъде шедьовър или хаотична драсканица. Важното е, че рисувам.

Поредната цигара изгаря в пепелника, неизпушена. Гледам как сивата пепел се разпада и внезапно в ноздрите ми нахлува силен и натрапчив аромат на терпентин и маслени бои.

Докосвам с четката платното, върху него остава мазна точица цвят, а аз се обръщам към баща ми с широко отворени от удивление и страх очи. Виждам го как се смее с глас на погледа ми, отметнал глава назад, с полуизгоряла цигара в едната ръка и палитра в другата. Аз съм на 4-5 години, качила съм се върху стола, за да стигам сложеното върху триножника платно, четката е огромна в ръката ми, наоколо са разхвърляни бои, буркани с четки, потопени в разредител, парцали с цветни петна по тях. По пода се въргалят полу-изстискани тубички, а покрай стените са подпрени платна и рамки. Претъпканият хаос на малкото ателие на баща ми, което в детските ми очи е пълно със съкровища.

Слагам няколко последни щриха и събирам пастелите. Дори отсега знам, че утре рисунката няма да ми хареса. Но няма да я изхвърля, въпреки това.

неделя, 18 април 2010 г.

Тези дни

се отказах да се правя на мъж. Да се правя, че мога да работя по 12 часа на ден, че депресията ще си мине ей така, че с безсънието все някога се свиква, че мога да се справя с всичко сама. Не мога.

Тези дни думите никакви ги няма. И мен ме няма никаква.

Тези дни се случи поне едно хубаво нещо. Започнах да рисувам отново за първи път от години насам. Може би защото не мога да пиша.




неделя, 11 април 2010 г.

нещо като

да гледаш през мътна вода с широко отворени очи да се събудиш в 3 през нощта с мокро от сълзи лице без да помниш кога и защо си плакал да се загубиш на улицата която познаваш дори със затворени очи да спираш на средата на изречението да не спреш на кръстовището да не чуваш гледай къде ходиш ма да се чудиш понякога дали се усеща полудяването дали прекрачването на тънката линия между това да си нормален и това да си нещо друго каквото и да е има точно определен момент за който да кажеш ето това е сега се случва в момента да се плашиш от белия лист за първи път в живота си да оставиш фотоапарата да събира прах да се чувстваш препълнен до пръсване с толкова много емоции и празен едновременно да си повтаряш че това е от интерферона няма от какво друго да е дори на шибаната листовка го пише да внимаваш да не се самоубиеш с големи червени букви при това да се пръснеш от смях какви неща пишат на тия лекарства не е истина някой ден искам да се запозная с тоя дето пише листовките и да му стисна ръката да започнеш бавно и неизбежно да мразиш работата си което е малко тъжно защото вече изисква твърде много усилия твърде дълги часове внимание и концентрация а концентрацията я няма никаква и е доста тъпа дума освен това не знам дали си се замислял някога да се опитваш да промениш нещо но всяка промяна да е само козметична да стърже по повърхността без да решава нищо абсолютно нищо да ти е писнало до такава степен че дори да не ти пука какъв ще е резултата от лечението просто да искаш да свърши веднъж завинаги да няма две хапчета сутрин и три вечер и петък вечер на интерфероново парти да спиш 18 часа и да се събудиш уморен да искаш да проспиш следващите четири месеца без сънища ако може да се налага да си припомняш защо го правиш всичко това да ти е трудно да си спомниш името на колегата на съседното бюро да отделяш по два часа на нещо което се върши за 15 минути да знаеш че ако в най скоро време не престанеш да се правиш на мъж нещата може да се прецакат по доста гаден начин да затънеш в собствените си лайна от които измъкването ще ти струва много повече от справянето с някакъв си хепатит да ти е смешно смешно смешно че тъпата анемия и косопада са те тормозили защото колелцата в главата се поправят по трудно нали а вечер ги чуваш как скърцат но може и зъбите ти да скърцат знае ли човек иначе защо ще се ронят като ги миеш всяка сутрин да си кажеш че трябва да спреш да пишеш и този текст защото е пълна глупост и без това вече и писането май не върши работа

 
Блог класация Блогосфера Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 2.5 Bulgaria License.