четвъртък, 2 декември 2010 г.

Една тъжна анти спин кампания

Вчера беше 1 Декември – Световният ден за борба със СПИН.

Това е денят, в който хората по цял свят апелират към повишаване на информираността по темата и към толерантност към хората с това заболяване.

Вчера България отбеляза Световния ден за борба със СПИН със скандална рекламна кампания.

Няма да коментирам естетическите й и идейни качества – достатъчно хора вече го направиха, мнението ми не се различава особено от тяхното.

Няма да коментирам и как би се почувствал човек, болен от СПИН, когато я види. Знам как бих се почувствала аз, ако някой ми обясни откъде ми е влязъл вирусът на хепатит С.

Вчера и аз бях един от възмутените хора, които подписаха петицията.

Днес... съм просто тъжна.

Защото шумът, който се вдигна покрай Световният ден за борба със СПИН, нямаше нищо общо с темата СПИН.

Защото провокацията в рекламата има смисъл само тогава, когато изпълнява определена цел.

Какъв е смисълът да направиш провокативна реклама, която провокира разговор единствено за себе си, за самата реклама?

Колко от коментарите по повод кампанията засягаха темата СПИН?

Може би не е правилно, но не ме интересува кой е направил клипа и колко пари е взел за това.

Интересува ме единствено дали клипът е изпълнил целта си.

А единствената цел на една рекламна кампания по повод Световния ден за борба със СПИН е да предизвика разговор по темата СПИН.

Вчера никой не говореше за това.

сряда, 17 ноември 2010 г.

Friends Connection

Казвам си името и изслушвам познатото възклицание. Това е основният плюс да имаш по-нестандартно име – рядко можеш да чуеш въпрос от типа на „Коя Мария?”, примерно.

За последните две седмици пет човека ми казват, че са си загубили стария телефон/изтрили цялата листа/сменили номера или нещо подобно. И затова вече ми нямат телефонния номер.

Всъщност просто са го изтрили. И не ги обвинявам – на тяхно място вероятно бих направила същото.

Когато в продължение на една година се обаждаш на някого и искаш да се видите, а той ти отказва без адекватно обяснение и без да си направи труда да ти се обади поне веднъж... просто се отказваш да търсиш този човек. Или му изтриваш номера.

Минали са три месеца и половина от края на лечението, но споменът за него още се промъква в главата ми – като натрапчива мелодия, която не можеш да спреш да си тананикаш. Физическите последици са ясни – за тях съм била подготвена от самото начало. Но не съм знаела колко ще променя начина си на живот по време на самото лечение и как ще възстановя обичайния си ритъм след това. И дали въобще ще мога.

Много хора съм загубила. Тогава се виждах само с тези, без които не мога да дишам. Всички останали бяха останали на заден план, за времена, в които ще мога да вървя 10 минути, без да се задъхам, ще мога да танцувам, ще искам да говоря.

Сега аз имам сили, но те са загубили търпение. И няма как да е иначе – не са знаели защо не мога да се виждам с тях. Аз не съм им казвала.

Може би някой ден ще успея да им се реванширам.

И може би някой ден ще се осмеля да пиша за всички тези хора, които открих по време на лечението. В крайна сметка, без тях нямаше да се справя.

четвъртък, 11 ноември 2010 г.

Ръкавици

- Ще ви помоля само да сложите ръкавици.

- Ами, нямам ръкавици...

- Нали знаете, че трябва да имате? Най-малкото заради собствената ви безопасност.

Не знам за кой път го водя този разговор. Вече започва яко да ми писва. Толкова ли е трудно, по дяволите?

Ще ни слагат противогрипни ваксини в офиса. Част от така популярното в последно време допълнително здравно осигуряване. Стоя в презентационната зала заедно със сестрата и представител на здравната организация.

- А дали за вас ваксината е безопасна? Я да се обадя...

Не отговарям. Какво да кажа? Че медицински служител е тя, а не аз.

Жената говори няколко минути по телефона, хвърляйки по един поглед към мен „...да, приключила е лечението преди няколко месеца... да... ами изглежда нормално... да...”

Господи, залагам си заплатата, че въпросът е бил „как изглежда”. Следващият въпрос обаче е насочен към мен и ме шашва тотално:

- Как ви е австралийският антиген?

Преглъщам изкушението да отговоря нещо иронично и обяснявам, че аз съм с хепатит С, а не с В, съответно не може да се говори за австралийски антиген. Нещо твърде бързо се изнервям в последно време.

И все по-трудно ми става да проявявам разбиране – не и към хора, на които им е част от работата да ги знаят тези неща. Заради такива хора някой може да бъде заразен. Или да бъде отпратен с думите „спокойно, нищо ти няма”.

Сестрата приключва разговора.

- Ами, ще ви сложим ваксината. Ето тук декларацията...

Подписвам където ми казват и навивам ръкава. Жената разопакова ваксината и забива иглата. Ръцете й треперят. Бавно започва да вкарва съдържанието.

- Дайте ми памука – казвам. Не издържам да гледам треперещите й пръсти. Вадя иглата и притискам памука към ръката си.

- Ще ми покажете ли къде е тоалетната да си измия ръцете?

Водя я по коридора. Изкушавам се да й кажа, че няма как да знае дали някой от следващите хора, които ще ваксинира, няма да е болен от хепатит. Или от СПИН. Или от нещо друго, без дори самият той да подозира.

Не казвам нищо. Но се надявам следващия път да носи със себе си ръкавици.

сряда, 27 октомври 2010 г.

За една пломба повече

Мрачно, студено и дъждовно. Колкото и да не ми се иска, зимата съвсем скоро ще бъде тук.

Люлея се в автобуса заедно с останалите полузаспали, пъуващи за работа хора. Аз обаче не отивам на работа.

Отивам на зъболекар.

Магическа комбинация от думи, от която стомахът ми се свива, а мозъкът усилено започва да търси някоя забравена работа за вършене, само и само да си намеря извинение да отложа прегледа.

И аз не знам от какво толкова ме е страх. Но, така или иначе, зеещата от месеци насам дупка в зъба ми явно няма да се затвори сама, така че продължавам да се поклащам в автобуса със свито сърце.

Не е само заради евентуалната болка. Не съм ходила при зъболекаря си от много време... от преди да разбера за хепатита. И сега въртя в главата си сценарии как да му съобщя „благата вест”.

Двайсет минути по-късно влизам в кабинета. Посреща ме с обичайната си усмивка, която така отива на репликата „няма да боли”. Откакто попаднах на него, не мога да си представя да стъпя при друг зъболекар. А и винаги слага ръкавици и маска. Винаги.

Сядам на стола и започвам директно. Хич не ме бива в предисловията. Усмивката се смъква от лицето му, гледа ме напрегнато и сериозно. От толкова повтаряне вече си знам репликите наизуст. Обяснявам всичко и питам дали това го притеснява по някакъв начин.

„Естествено, че не” е отговорът, и въпреки че го очаквах, неволно се отпускам на стола. Уверява ме, че ще вземе всички предпазни мерки и че инструментите са напълно стерилни. Виждам, че е искрен и вярва в това, което ми казва, но въпреки всичко... нещо продължава да ме човърка. Искам да ме работи с индивидуални инструменти, които ще се ползват само за мен. Не искам да се тревожа нито за себе си, нито за този, който ще седне на стола след мен. Разбираме се да поръча и да дойда отново след няколко дни.

Говорим още няколко минути, обсъждаме вечния въпрос „как си се заразила”, какво представлява хепатит С. Държи се мило и вече ми е лесно да реагирам спокойно на репликата „не трябва ли да имаш хепатит В, за да се заразиш с С?”. Явно съм започнала да свиквам с това, че хората знаят повече слухове, отколкото факти. Допреди няколко години и аз вярвах, че от хепатит С се разболяват само венозните наркомани.

Излизам. Навън вятърът продължава да носи ситни капки дъжд. Паля цигара и се потапям сред водната паяжина, обгърнала улицата.

Не зная дали вирусът все още го няма в кръвта ми. Надявам се да е така. Надявам се и да успея да измия от себе си и последните остатъци от този така противен страх - че ще бъдеш отхвърлен.

вторник, 12 октомври 2010 г.

Със слънце в очите





понеделник, 11 октомври 2010 г.

В София отваря врати кабинет за безплатно изследване на хепатит В и С

Най-после и в София има кабинет за безплатни и анонимни изследвания на хепатит В и С. Досега повечето такива кабинети правеха безплатно изследване единствено за СПИН, като хепатитните маркери можеха да се пуснат в някоя от частните лаборатории на цена около 30 лв.

Кабинетът се намира на улица „Захари Круша” 2 и работи всеки делничен ден от 8:00 до 18:00 часа.

В сряда се очаква такъв кабинет да бъде открит и във Варна.

вторник, 5 октомври 2010 г.

Като хвърчило на вятъра

Минали са само два месеца, а вече ми се струва, че лечението е било преди години.

Явно това е най-позитивната и жизнена страна на човешката психика – да забравя бързо неприятните спомени, да ги затрупва с нови впечатления и емоции, докато потънат дълбоко, бледи и безформени. Мъртъвците са заровени, живите дишат с пълни гърди.

Първоначалната еуфория се стопи, заедно с нея и трескавото усещане, че се носиш две педи над земята. Усмивката все още си е там, но вече по-спокойна, по-уверена.

Отново започвам да приличам на себе си. Дори и аз не съм осъзнавала колко много ме е променило лечението и самите лекарства. Сега отново си припомням походката, начинът на говорене, жестовете, които са мои – не на онова сгънато навътре в себе си същество, което отмерва дните в хапчета и седмиците в инжекции.

Сега всяка малка грижа покрай ежедневието или работата ме радва. Прекрасно е да занимаваш мислите си с нещо различно от здравословни проблеми. Радвам се на хората, които избухват или изпадат в истерия заради повредата на пералнята или цвета на новите тапети. Те просто нямат за какво друго да се ядосват. Жалко е единствено, че не го разбират и ценят. Иначе биха били поне малко по-щастливи.

Но човек винаги си намира за какво да се тревожи или ядосва, нали? Сякаш всеки един от нас се ражда с мъглявото усещане за неудовлетвореност, което го измъчва цял живот. И в редките мигове, когато успееш да се откъснеш от собствените си желания и просто да се пуснеш – без да се опитваш да управляваш живота си или света около теб – само тогава можеш да се почувстваш истински свободен. Истински щастлив.

вторник, 14 септември 2010 г.

Отново

Зяпам екрана на монитора и не мога да се накарам да почна да пиша. Пръстите ми са онемели. В днешно време всички общуваме с езика на немите – използваме ръцете си. Не се чуват думи, само морзовият код на потракващите неравномерно клавиши.

И аз не знам защо се получи така. Физиологичните причини са ми ясни – с тези ниски левкоцити и срината имунна система след лечението каквото мине ме забърсва. Особено, когато става въпрос за слабото ми място – бъбреците.

Странно ми е единствено защо реагирам така. Бясна съм. Утре влизам в болница, за не-знам-кой-път-тази-година, а не съм нито притеснена, нито потисната – просто съм много, много ядосана...

Ставам от бюрото и излизам на терасата за една цигара. Май въпреки всичко ще има циганско лято тази година. Слънцето припича приятно, тъкмо като за кафе на някоя скамейка в парка, далеч от грохота на булеварда и бетонния офис.

Сигурно очакванията ми са били по-големи от необходимото. Че след края на лечението всичко ще е и ще си остане чудесно. И никога повече няма да се занимавам със здравето си, независимо дали става въпрос за хепатит или нещо друго. Което, откъдето и да го погледне човек, си е доста наивно.

Понякога ми се струва, че всяко човешко същество трябва да се ражда с надпис върху себе си – „Внимание, чупливо”.

Днес осъзнах, че за последните няколко години съм изгубила огромна част от доверието си в лекарите. Което си има своите причини, естествено, но някак ме натъжава. Страшно е като си помисли човек колко много още има да учи медицината – не само тази в България, по принцип. И колко малко всъщност знаем за себе си и за света около нас.

Твърде много пуша, отново. Влизам обратно в офиса и сядам пред компютъра. И това ще мине. Въпреки всичко, в главата ми не спира да звучи the rhythm of a summer that you walked in…

вторник, 31 август 2010 г.

Пробуждане

Усмихвам се и се протягам в леглото. Още не съм отворила очи, но усещам слънчевите лъчи по лицето си. И днес се очертава прекрасен ден.

Морето се чува през тънките стени на бунгалото. Отивам в малката кухня, правя си кафе и слизам на плажа. Още няма никого, слънцето прежуря, а вълните се плъзгат леко по пясъка. Тръгвам по пустия плаж с чаша кафе в ръка, боса, само по избеляла плажна рокля, подмятана от вятъра.

Господи, колко е хубаво. Не ме боли нищо, преливам от енергия, усмихва ми се, танцува ми се, говори ми се, живее ми се. Точно както преди.

Като пробуждане е – първо лека-полека усещаш как тялото ти се съживява, мускулите ти вибрират от желание за движение, движение, движение. Кръвта сякаш започва да се движи по-бързо, погледът се избистря, мисълта просветва. Все едно досега си държан под плътен стъклен похлупак, пълен с пушек – без да можеш да виждаш или да поемеш дълбоко въздух.

Вървя по плажа, отпивам от кафето и си мисля колко е лесно да пия кафето си всяка сутрин така – газейки с боси крака морската вода, свободна, без да мисля или да се тревожа за нищо. Въпрос на приоритети и на малко смелост.

Тръгвам обратно към бунгалото. Останалите са започнали да се събуждат, пият кафе, обличат банските.

Щастлива съм. Заради морето, слънцето, лятото, въздуха, всичко. И заради това, че след края на лечението вирусът отново го няма в кръвта ми.

неделя, 1 август 2010 г.

Неделя следобед

Слагам джезвето върху котлона, нахлузвам кецовете на бос крак и изхвърчам от квартирата. На лов за баница, кафе и цигари – любимият ми неделен обяд.

Иван Асен ме посреща с ярко слънце и потрепващи от вятъра зелени листа. Обожавам тази улица. Има пространство, въздух, зеленина. Все едно не си в днешна София, а в една друга, от друго време.

На връщане от магазина минавам покрай малкото магазинче за цветя и по инерция влизам вътре. Продавачката ме поздравява и ме оглежда любопитно, докато разглеждам потопените във вода свежи цветове. Знам какво си мисли. Не може да разбере как така някой ще купува цветя за себе си. При това постоянно. Поне вече се отказа да ми предлага целофани и панделки.

Днес е ред на слънчогледите – избирам няколко, плащам и след половин минута съм обратно в квартирата. Слагам кафе във вече врящото джезве и потапям цветята във вода. След малко ще се размажа на пода на стаята с книга в едната ръка и чаша кафе в другата. Като ми писне да чета ще се чуя с някой приятел, ще изпием по нещо в Арт-а, ще идем на кино или просто ще се пошматкаме из опустелите софийски улици. Очертава се прекрасна неделя.

Отварям хладилника, за да извадя мляко за кафето, и се нахилвам до уши. Вътре НЯМА инжекции интерферон. И ако изкарам наистина, ама наистина голям късмет, няма да има никога вече. Ако поискам, мога да го продам, хладилника, или да го подаря на някого. Мога да си позволя да закъснея със сметката за тока и да не ми пука, че два дни ще съм без електричество. И не е въпросът в това да имаш ток или не, да имаш хладилник или не – въпросът е в това да се чувстваш независим, свободен. Усещането е прекрасно. Все едно виждаш небето за първи път след една година зад решетките. Тънките стоманени решетки, направени от иглите на инжекциите. Моята едногодишна интерферонова присъда приключи.

Все още разликата е само в главата ми. Следващата седмица ще си бъде като предишните – със същите странични ефекти, с температурата и болките в цялото тяло. После, лека-полека, лекарствата ще започнат да се изчистват от тялото ми. Ще ми трябва поне месец, за да възстановя кръвните си показатели и да започна да чувствам предишната енергия. На косата ще са й нужни поне 6 месеца, за да се съвземе. Горе-долу толкова ще им трябват и на нервите. Възстановяването ще е бавно, много по-бавно, отколкото ми се иска, но... това няма значение.

Единственото важно в момента нещо е, че приключих. Че успях да изкарам лечението до края, без да се откажа и без да се наложи да го спра.

Утре влизам в болница за първите изследвания след края на лечението. Колкото и да е странно, резултатът не ме вълнува особено. Какъвто е – такъв. Очакват ме още много изследвания, най-важното от които е на шестия месец след края на лечението. То ще покаже с най-голяма сигурност дали тази малка гадина, вирусът на хепатит С, е изчезнал завинаги от кръвта ми.

Но за това ще мисля, когато му дойде времето. Сега ме очакват една гореща чаша кафе, хубава книга и цял неделен следобед, само за мен.

петък, 30 юли 2010 г.

Tonight is the night

Довечера е последната инжекция...

Няма да мога да опиша всичко, което ми минава през главата в момента, няма и да се опитвам. Не мога да спра да се усмихвам. Няма и да се опитвам J

Кога мина цяла година, какво ме очаква след това... в момента няма значение. Ще мисля за това утре.

Днес ще празнувам. По стечение на обстоятелствата – с една невероятна певица, която идва в България специално за мен, убедена съм J И която също по стечение на обстоятелствата е болна от хепатит С.

Тази вечер е последната инжекция и единственото, което искам да ви кажа, е БЛАГОДАРЯ.

неделя, 25 юли 2010 г.

Остана още една
















точно тази. След 5 дни.

сряда, 21 юли 2010 г.

Един български блог в световна инициатива

По покана на Световния хепатитен алианс едно българско момиче започва да води блог за заболяването си – хроничен хепатит В – и за опита си да се справи с него. Можете да четете блога тук.

Инициативата This is hepatitis… включва лични блогове на хора от цял свят, борещи се с хепатит В или С. Идеята е очевидна – да се повиши информираността на хората и да се представи проблемът през по-достъпна, лична гледна точка. Едно е да знаеш какво е хепатит В или С, друго е да разбереш какво може да направи с живота ти едно такова заболяване.

Успех с блога и лечението, Силви!

петък, 16 юли 2010 г.

Безплатни изследвания за хепатит в Банско

Днес, 16.07., можеш да се изследваш безплатно за хепатит В и С в Медицински център „Свето Благовещение” в град Банско.

Изследванията ще се правят между 13:00 и 16:00 часа, без предварително записване, а резултатите се получават веднага.

Центърът се намира на ул. „Луи Пастьор” 1, до Спешен център. Инициативата е на сдружение Хепасист.

петък, 9 юли 2010 г.

Особености в поведението на хепатитно болните

или как да разпознаем кога един хепатитно болен е започнал лечение с интерферон

Когато някой ваш познат или близък с хроничен хепатит започне интерфероново лечение, в поведението му ще настъпят неочаквани (и за самия него) промени, за които е добре да сте подготвени. Какво да очаквате?

  • В речта на болния започват да преобладават въпроси от типа на „А?” и „Кво?”, придружени от подобаващо тъпо изражение. Не се ядосвайте, а повторете бавно и членоразделно. Ако въобще ви е чул, болният по всяка вероятност е забравил чутото веднага. Все пак е добър признак, че все още ви пита.

  • Гледайки ви как отпивате от кафето си, болният избухва в яростен монолог за това, че така не се държи чашата, че това е третото ви за деня кафе, че не сте си сложили достатъчно захар, и че е срамота да си пиете така спокойно кафето, докато политическата обстановка в Уганда е толкова обтегната. Продължете да пиете кафето си спокойно, ще се накрещи и ще му мине.

  • Търсенето като дейност започва да става все по-важно в живота на болния. Ще си търси очилата, портфейла, ключовете, главата, кучето. Ще влиза в магазин за хранителни стоки и ще моли да му покажат асортимента от латексови бои. Ще пита сервитьора в кафенето дали предлагат течност за чистачки. Усмихнете се извинително и му напомнете къде се намирате. Просто е забравил.

  • Докато гледате любимата му комедия, болният избухва в неудържим плач. Не се опитвайте да изкопчите информация между хълцанията, няма смисъл. И болният сам не знае защо плаче.

  • Опитвайки се да обясни нещо, болният на интерфероново лечение често спира на средата на изречението, придобива (измамно) замислено изражение и пита: „За какво говорех?”. Ако прецениете, че си струва – напомнете му. Или сменете темата с по-изгодна за вас („За подаръка, който искаш да ми направиш за рождения ден”).

  • Прибирайки се към къщи, болният на няколко пъти забравя за къде е тръгнал и/или се загубва по пътя. Ако няма как да го придружавате всеки ден, оставете го. И без това на следващия ден вече ще е забравил, че е объркал пътя.

  • Избягвайте да гледате заедно футболни мачове и други спортни събития. Всяко съдийско решение ще предизвиква яростни закани (в напреднала фаза може да последва и физическа саморазправа с мебелировката). Възможни са и емоционални изблици на привидно обикновени сцени (примерно сърцераздирателен плач, докато националите на Англия се държат за сърцето и пеят химна. Трогателно е някак, като се замисли човек).

  • Като цяло, лекуващият се с интерферон придобива леко замислено-мечтателно-почти-мъдро-изражение. Не се подвеждайте. Зареяният в безкрайността поглед и стъкленият отблясък на зениците не са нищо друго, освен тотална липса на мисъл в главата.

понеделник, 28 юни 2010 г.

5 от 48



Нещо са ми свършили думите тези дни.

Още 5 инжекции.


вторник, 15 юни 2010 г.

Фурна

... дишай...дишай... няма да ми припадаш точно сега... ДИШАЙ...

Стоя в автобуса, притисната между хората, по челото ми са избили капчици пот, а ръката ми се изплъзва от дръжката. Вкопчвам се здраво и поемам дълбоко дъх. Дробовете ми са като стегнати с бодлива тел, все едно ребрата са се впили навътре в тялото, сърцето блъска ожесточено. Вие ми се свят. Не виждам, не зная дали очите ми са отворени или не. Господи, колко е горещо...

...дишай, не ми се лигави, ДИШАЙ!

Поемам бързо и насечено въздух, с отворена уста, като куче. Жегите са кошмарни. Очаквах го – достатъчно хора преди мен, минали през интерферона, са ми говорили за това. И пак не съм подготвена. Няма как да съм подготвена.

В главата ми кънти ядосан женски глас. Преди колко години беше това? На колко съм била – 9? 10-годишна? Звукът от скърцането на кецовете ми по пода, шумоленето на големите тежки завеси в спортната зала, гласът на треньорката ми по баскетбол.

...дишай... ще тичаш, докато се научиш да дишаш правилно... ако ще да си изплюеш дробовете на игрището... давай... още седем обиколки... ДИШАЙ!

През отворените прозорци на автобуса нахлува струя топъл въздух. Жената до мен изтрива с кърпичка врата си. Топлината се излъчва на вълни от скупчените около мен тела. Сладникаво-кисел мирис на пот и спарен въздух. Бройлери. Като бройлери във фурна. Прилошава ми.

Изчаквам следващата спирка и се изсипвам от автобуса. Сядам на сянка на стълбите на някакъв вход и вадя бутилката вода от раницата си. Ще закъснея за работа, но не ми пука. Сърцето ми лека-полека забавя бясното препускане. Дори не ми се пуши. Искам да е зима. Искам да вали сняг. Искам си гадната софийска киша по улиците.

Отпивам няколко глътки от бутилката и се изправям. Внимателно. Тези дни съм много внимателна в движенията.

Още седем инжекции.

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Хубаво

- Пречи ли ти?

- Не.

Придърпвам раницата по-близо до мен и се облягам на пейката. Кафето топли приятно пръстите ми. Хубаво е. Много е хубаво. Кафето, дървената пейка, паркът пред „Иван Вазов”, слънцето, всичко.

- Може да идем на кино после.

- Може.

Не ми се мисли за после. Не ми се правят планове. Чувствам се добре, тук и сега. Това ми е достатъчно.

Тя отпива от водата си, зареяла поглед сред минаващите по алеите хора. Изглежда разсеяна, но знам, че всеки детайл потъва в зелените й очи. Усмихва се.

- Ще ходиш ли на концерта?

- Мда – усмихва се отново – Само не знам на кой идиот му е дошло наум да го направи в зала Фестивална. Зала Погребална. Лято е, мамка му!

- Е поне идват. Още не мога да повярвам.

- Да – отново отнася поглед към алеите.

Зазяпвам се в музикантите, свирещи вечния джаз в края на малкия парк, и отпивам от кафето. Къде ли изчезват вечер? Какъв е животът им, какво правят, когато вали, къде се скриват зимата? Някой ден трябва да ги попитам.

Паля поредната цигара. С някои хора мълчанието е комфортно. Не се чувстваш длъжен да запълваш тишината с гласа си. С нищо не се чувстваш длъжен. Просто си стоиш, заслушан в себе си и света наоколо, усещайки присъствието на човека до теб. И това е хубаво.

Тези дни мъглата малко се е вдигнала. Отново мога да виждам както преди. Да изляза от собствените си глупости и да оставя очите си да попиват света навън.

И това е хубаво.

понеделник, 31 май 2010 г.

Защо се лекувам или какви са резултатите от лечението на хепатит С

Едно от най-важните изследвания, които се правят на болните от хепатит, е ПСР (Polymerase Chain Reaction), нарича се още вирусно натоварване, вирусен товар или виремия. Това изследване показва количеството на вируса в кръвта на болния. При всеки болен резултатът е различен и варира с течение на времето.

Лечението на хепатит С цели вирусът да бъде неоткриваем 6 месеца след края на лечението. (ПСР-ът да е отрицателен). Този резултат се нарича SVR (задържан вирусологичен отговор) и дава почти 100% гаранция, че вирусът на хепатит С няма да се появи отново. При всички положения преминалият през лечение е добре да се проследява дори и при постигнат резултат от лечението.

Когато лечението е успешно (има постигнат SVR), вирусът вече не уврежда черния дроб, а болният се смята за излекуван.

При неуспешно лечение (на някакъв етап ПСР-ът е положителен, вирусът се засича в кръвта) болният има няколко варианта. Възстановява се от лечението, кандидатства отново в здравната каса и го минава още един път. Много хора успяват да се излекуват именно на втория опит за лечение.

Вторият вариант е да изчака новите лекарства, които дават повече надежди за успех. Голяма част от хората, особено тези с минимално увреждане на черния дроб, избират този вариант. Хепатитът прогресира бавно, така че в някои случаи година-две не са от толкова голямо значение.

Третият вариант е да се откаже да се лекува или да се насочи към нетрадиционната медицина.

Колкото до мен – какво ще правя, след като лечението приключи – честно казано, не знам J Имам отрицателен ПСР на третия месец от лечението, което при всички положения е добра новина, но не е гаранция за успешен изход.

За случая май е най-удачен любимият ми израз в последно време:

Каквото-такова ;)

Хубав материал по темата има тук

неделя, 30 май 2010 г.

Какви са страничните ефекти от лечението на хепатит С

Листовките на двете лекарства са километрични и доста стряскащи. Като цяло обаче страничните ефекти при всеки са различни. Най-често срещаните са грипоподобните – умора, отпадналост, температура, главоболие, замаяност, болки в мускулите и ставите. Често се появяват и проблеми със стомаха, кожата, косата, зъбите и очите. Проблемите с нервите и концентрацията са редовни. Появяват се анемия, левкопения и отклонения в нормите на щитовидната жлеза. Има и доста други интерферонови „изненади”, но те са по-рядко срещани и индивидуални.

Личните ми впечатления са, че интерферонът „намира” слабите места в организма и ги вади на повърхността. Ако имате проблеми със ставите, ще ви болят много сериозно по време на лечението. Ако бъбреците ви са слабо място, добре е да ги следите редовно. Ако имате склонност към депресии, ще се депресирате доста.

НО са изключително малко случаите, в които лечението може да предизвика сериозни странични ефекти и да се наложи прекратяването му. Трудно е, най-вече защото е толкова продължително, но не е непоносимо трудно.

Лично при мен до момента (остават ми още 2 месеца лечение) е имало само два по-сериозни проблема – на 3-тия месец от лечението, когато се чувствах доста зле физически, и на 8-мия месец, когато психически леко се сринах. Но като цяло – почти не е имало страничен ефект, който да не се оправя с една сочна пържола и стабилен сън ;)

Повече информация тук

събота, 29 май 2010 г.

Какво представлява лечението на хроничния хепатит С

Лечението на хепатит С продължава една година за генотипи 1 и 4 и половин година за генотипи 2 и 3.

Съвременните медикаменти, които се използват за лечение, са интерферон и рибавирин (така се наричат активните съставки, търговските наименования на лекарствата са различни в зависимост от фирмата-производител. Аз се лекувам с Пегасис и Копегус).

Най-просто казано, интерферонът е вещество, което се синтезира в организма, когато в тялото навлезе вирус (например, като се разболеете от грип). Той е продукт на естествените защитни сили и целта му е да пребори вируса. При лечението на хепатит С се поставят подкожни инжекции с интерферон веднъж седмично, които да стимулират организма да се бори с вируса.

Допълнително се приемат и ежедневно таблетки с рибавирин (нуклеозиден аналог, който забавя размножаването на вируса, въпреки че не е много ясно как точно го прави). С изследвания е доказано, че комбинацията интерферон + рибавирин дава добри резултати при лечението на хепатит С.

В близките години се очакват и нови лекарства при терапията на хепатит С, които да увеличат шансовете за успех. Най-коментираните (за които обаче толкова гастроентеролози не са и чували... ) са босепревир и телапревир.

Повече информация по темата тук, тук и тук

петък, 28 май 2010 г.

Какво е хепатит С или от какво всъщност съм болна

Често в мейли или в коментарите под постове ме питате неща, свързани конкретно с болестта хепатит С. Затова реших, че може би е крайно време да напиша няколко поста по въпроса, въпреки че идеята на този блог е да бъде повече личен, отколкото информативен. За някои от нещата вече съм писала, за други в интернет има много информация, но ще се опитам да синтезирам основните въпроси на разбираем език J

Хепатитът като цяло уврежда черния дроб. Хепатит А е този, който е познат като жълтеница или „болестта на мръсните ръце”. Той се предава по орално-фекален път, протича остро и човек при всички положения оздравява.

Хепатит В се предава по кръвен и полов път, при по-голямата част от хората протича остро и човек успява сам да се излекува. При около 20% от заразените обаче хепатит В става хроничен, когато вече лечението е продължително, трудно и не винаги успешно. Има случаи, в които хепатит В протича без симптоми и директно хронифицира (наричат го „тихия убиец”), затова и са толкова хората, които не знаят, че са болни.

За хепатит А и В има ваксина.

Хепатит С се предава по кръвен път (контакт кръв-кръв). Заразяването може да стане при всяка кръвна манипулация – операция, преливане на кръв, стоматологична интервенция, посещение при козметик или маникюрист. Особено рискови се водят употребата на наркотици (заради използването на общи игли), татуирането, поставянето на обеци и, колкото и безумно да звучи, посещението при зъболекар.

Едва 10% от заразените с хепатит С успяват да се преборят сами с вируса, при останалите хронифицира. И тук няма симптоми, освен когато чернодробното увреждане вече напредне твърде много. При част от заразените вирусът „спи”, т.е., те са носители, без реално болестта да им вреди. При други обаче в рамките на 20-30 години се развива тежко чернодробно увреждане, водещо до цироза и/или рак.

Добрата новина е, че за разлика от хепатит В, лечението на хепатит С дава доста добри резултати – около 50% успеваемост за генотипи 1 и 4 и 80% за генотипи 2 и 3.

Има и още няколко вида вирусен хепатит, но те са по-екзотични и рядко се срещат по нашите ширини.

В моя конкретен случай – аз съм с хепатит С, генотип 1, с вече започнало чернодробно увреждане (т.е. вирусът „работи”). Точно затова и се смятам за късметлийка, че съм го открила. Можеше да разбера след 10-тина година, когато картинката щеше да е съвсем различна.

Повече информация има тук и колкото ви душа иска в google.

четвъртък, 27 май 2010 г.

Последни 10

Държа картонената чаша с кафе и крача към спирката. Иска ми се да напиша „бодро”, но няма да го направя. Не защото е клише, а защото май не помня какво означаваше тази дума.

38 инжекции зад мен. 38 седмици интерфероново лечение. Четири седмици психотерапия. Много седмици, откакто знам, че имам хепатит. Краят на поредната работна седмица. Кога започнах да измервам времето в седмици?

Пия кафе, пуша, слушам музика и чакам автобусът да дойде. Никога не съм била добра в чакането. Не ми се получава, някак. Без значение дали става въпрос за автобуса или за оставащите ми 10 интерферонови седмици.

Нямам търпение. Искам да си го припомня - онова прекрасно, божествено усещане – че си здрав.

Да се събудиш сутрин, без да те боли нищо. Да си свеж и пълен с енергия. Да се усмихваш, просто ей така, защото е сутрин. Да вървиш по улицата с обичайната си широка и нехайна походка. Да не мислиш за таблетките сутрин и вечер, да не бързаш да се прибираш в петък вечер за инжекцията, да не проспиваш цялата събота, да не забравяш къде са ти ключовете и къде ти е главата, да не разплискваш емоциите си наоколо с повод и без повод...

Тича ми се. Танцува ми се. Крещи ми се. Живее ми се до пръсване, без посока и без смисъл. Просто така, заради самия живот.

Още 10 инжекции.

петък, 21 май 2010 г.

Хепатит С и вълшебният дерматит (пиеса в 4 действия)

Действие 1

Мрачен и сив болничен коридор. ТЯ е седнала на метална пейка пред врата на медицински кабинет. Държи в ръце листи с направления и изследвания. Чака.

Вратата на кабинета се отваря рязко. ТОЙ подава глава навън, облечен е в бяла медицинска мантия. ТЯ се изправя.

ТОЙ: Вие за какво?

ТЯ: За преглед.

ТОЙ: Изчакайте така.

Вратата се затваря. ТЯ сяда отново. Вратата се отваря, ТЯ се изправя.

ТОЙ: Заповядайте.


Действие 2

ТЯ е седнала на покрито с хартия болнично легло, ТОЙ е зад бюрото си и върти химикал в ръце.

ТОЙ: И откъде го лепнахте тоя хепатит?

ТЯ (размърдва се на мястото си): Няма как да знам как съм се заразила. Възможно е да е от татуйровка, пиърсинг, операция или стоматологична процедура.

ТОЙ: Мхм. А откога са проблемите с кожата?

ТЯ: От началото на лечението. Но в последно време са се изострили доста. На места до рани.

ТОЙ: Мхм. Нека погледна.

ТЯ вдига блузата си и навежда глава. ТОЙ се навежда на безопасно разстояние и хвърля един поглед.

ТОЙ: Дерматит. Неприятно е, но нищо страшно. Сега ще ви напиша рецепта.

ТЯ пуска обратно блузата си, ТОЙ сяда зад бюрото и започва да пише. Внезапно вдига глава.

ТОЙ: Хм... а не се ли познаваме отнякъде?

ТЯ (гледа го няколко секунди, после заявява категорично): Не.


Действие 3

Радио-студио. ТОЙ е облечен със сив костюм, ТЯ е с дълги руси къдрици. И двамата са с няколко години по-млади.

ТОЙ (леко притеснено): ... какво да ви кажа, винаги има рискове. Тъжното е, че младите хора рядко обръщат внимание на хигиената в подобни студиа, а освен проблемите с кожата, една татуйровка носи и доста други рискове. Никой не е застрахован.

ТЯ: Така е. Сигурна съм, че слушателите на вълните на радио Алма Матер има за какво да се замислят. Разговаряхме с д-р Х, специалист по кожни заболявания и гост по темата за рисковете, които татуирането носи. Следващата седмица очаквайте в студиото У, победителят от вчерашния графити-фест в София. Останете на вълните на студентското радио.


Действие 4

Болничният коридор от действие 1. ТЯ е на вратата, ТОЙ й подава няколко листа.

ТОЙ: Ако проблемите продължат, обадете се. Довиждане.

ТЯ: Благодаря. Довиждане.

ТОЙ затваря вратата.

ТЯ остава в коридора с листите в ръце. Започва да се смее. Силно и на глас.


Завеса

вторник, 18 май 2010 г.

Днес помисли за себе си

Днес ми се иска да ти кажа нещо хубаво.

Да ти кажа колко прекрасен е животът, въпреки че понякога е трудно да си го припомниш.

Да ти кажа, че всеки миг си струва, хубав или лош, и че нито едно усилие не е напразно.

Днес ми се иска да те хвана за раменете и да те разстърся, да те накарам да се огледаш, не, не наоколо, вътре в теб.

Днес ми се иска да си спомниш, че всичко, което ти трябва, за да бъдеш щастлив, си е вътре в теб. Че не работата, къщата , човекът до теб или дори децата ти са това, което те кара да се радваш на живота.

ТИ си този, който избира дали да е щастлив или не. ТИ си този, който избира за какво да е щастлив.

Зная колко е лесно на думи. Но и зная, че понякога усилието да промениш нещо струва точно толкова, колкото самата промяна.

Днес ми се иска да успееш да видиш нещата така, сякаш ги виждаш за първи път. Да се почувстваш отново като малко дете, за което светът е нов, безкраен и пълен с възможности. Да дишаш с пълни гърди и да се смееш на глас.

Днес ми се иска да ти кажа, че животът ти се случва точно в този момент, докато четеш тези редове, докато прекарваш ръка през косата си или отпиваш от чашата с кафе.

Не го пропускай, моля те. И се опитай да бъдеш щастлив.

Поне днес, на 19-ти май, световният ден за борба с хепатита.

ПС: Имам една молба към теб. Изпрати този текст на някой, който обичаш, който е важен за теб. Не слагай линк към блога, автора или публикацията, няма нужда.

Или просто му кажи колко се радваш, че го има.

неделя, 16 май 2010 г.

Резултати от безплатните изследвания за хепатит в София

Вчера в Южния парк в София имаше безплатни изследвания за хепатит В и С по повод 19 май, Световният ден за борба с хепатита.

От общо 306 изследвали се 5 човека се оказаха с хепатит В и 3-ма с хепатит С. Това прави по-малко от 3% от изследвалите се.*

Резултатите са страхотни, на фона на това, че в България като цяло болните от хепатит са около 7% от населението (половин милион).

Малко цифри. Според статия в бюлетина на Unaids Bulgaria по данни на Националния център по здравна информация през 2009 г. са регистрирани 499 случая на остър хепатит В и 91 случая на остър хепатит С. За същия период са регистрирани и 99 случая на хроничен хепатит В и 114 случая на хроничен хепатит С. Това са регистрираните случаи.

Направеното вчера изследване, естествено, не е представително и няма как да говори за реалната ситуация в страната. Броят на изследвалите се е по-малък от предишни години, което лично според мен се дължи на факта, че акцията беше обявена от организаторите и медиите твърде късно. Голямата част от хората бяха случайно преминаващи, а не такива, които предварително са знаели за инициативата и са дошли да се изследват.

А на фона на това, че явно в момента човек няма къде да си направи безплатни изследвания, желаещите да се включат може би щяха да са повече.

*по предварителни неофициални данни





събота, 15 май 2010 г.

Ела в парка, изследвай се безплатно за хепатит

На 16 май, неделя, в Южния парк в София ще има безплатни изследвания за хепатит В и С.

Скрийнингът ще се проведе от 10:00 до 17:00 часа на главния вход на Южния парк, от страната на булевард Витоша.

Инициативата е по повод 19 май – Световният ден за борба с хепатита - и с нея се поставя началото на новата информационна кампания "Ваксинирай се, изследвай се, лекувай се".

За съжаление тази неделя е единственият почивен ден за седмицата, но не пречи да съчетаеш неделната разходка в парка с нещо полезно.

Аз ще бъда там през целия ден. Току-виж се засечем някъде J

петък, 14 май 2010 г.

Някой да застреля здравната ни система да не се мъчи...

малко линкове, защото просто нямам нерви да пиша...



нервната акула за новата здравна министърка в действие


и една новина от близките дни, която някак мина между капките... но подозирам, че в най-скоро време ще имаме отново включване по темата.

Не виждам смисъл да коментирам, ще си направите изводите сами.

понеделник, 10 май 2010 г.

Хлебарки

Винаги се получава така в дните след инжекцията.

Интерферонът сякаш ме държи будна – тялото ми е уморено и отпуснато, но в главата мислите са си устроили истински маратон. Прескачам от едно нещо на друго, без конкретна цел и без желание да ги контролирам. Просто съм ги оставила да прехвърчат.

На моменти се унасям, а зад затворените ми клепачи проблесват несвързани образи. Не им обръщам внимание. Все по-рядко сънувам в последно време.

Лъскава черна обвивка и пипала с тънки шипове. Остри антенки, които се мърдат предпазливо. Хлебарки. От онези големите и черни, които приличат на маслини по пода.

Разсънвам се. Това пък откъде се появи в главата ми?

Ставам да пия вода и да се преоблека. Чаршафът под мен е подгизнал от пот. Вече мога да усетя почти точно каква температура съм вдигнала, без да я меря. В момента е малко под 38.

Лягам отново и се завивам. Нищо не помага за безсънието. Никакви чайове, билки, млека, музика, тишина, душове, свеж въздух, нищо.

Просто си лежиш в леглото, а сънят ще дойде, когато той прецени.

Хлебарки.

Пружините на матрака проскърцват тихо, докато се намествам. Така и не му взех рамка. Стои си направо на пода.

Хлебарките обичат тъмни и топли места. Снасят купчини лъскави яйца и плъзват навсякъде.

Унасям се все повече, а мислите в главата ми започват да се оформят в мъгляви образи.

Колония от големи черни хлебарки, пълзящи във вътрешността на матрака. Стотици люспести телца, пробиващи си път през тесните пролуки на пълнежа, като гигантски черен мравуняк, пулсиращ в свой собствен ритъм. Хранещ се с топлината на тялото ми.

Господи, мразя си въображението понякога. Светвам лампата и се протягам за цигарите. С периферното си зрение виждам голяма черна хлебарка на стената, точно над главата ми.

понеделник, 3 май 2010 г.

Слънчеви петна



събота, 1 май 2010 г.

За (само)лечението от хепатит в България

- Добър ден, професор… търся?
- Да.
- Здравейте, обажда ви се … с хепатит С и резултати на 34-та инжекция.
- Слушам.
- Левкоцити 2.15, хемоглобин 98, тромбоцити 233…

Изреждам педантично цифрите от листа и вече знам какъв ще е отговорът. “Много са ти ниски левкоцитите, обади се пак след 2 седмици да видим какво ще те правим”. След 2 седмици разговорът ще протече по абсолютно същия начин. Няма да ме правят нищо.

Освен ако тялото ми не реши да ми тегли една майна, левкоцитите да паднат под 2, когато най-вероятно ще ми спрат лечението, защото вече е твърде рисковано.

(Малко пояснение – нормалните левкоцити (бели кръвни телца) варират между 3.5 и 10.5, преди лечението моите бяха 6-7).

Лечението на болните от хепатит в България протича в по-голямата си част по телефона. За тези 48 седмици на лечението болният влиза в болница за 3 дни на 3-тия месец (за вземане на кръв за изследване на вирусно натоварване, процедура, отнемаща 5 минути, за която лежиш 3 дни. Нали все пак касата трябва да плаща). След което всички консултации и “прегледи” се осъществяват по телефона. Всеки се оправя с интерфероновите изстъпления както намери за добре.

На голяма част от болните в един момент им писва и просто спират да се обаждат. Пият си хапчетата, бодат си инжекциите всеки петък и си стискат сами палци изследванията им да са добри.

Ясно е, че лечението е твърде дълго. Болните са твърде много (половин милион българи), а специалистите се броят на пръстите на едната ръка и са основно в София. Говоря за истинските специалисти хепатолози, имащи достатъчно опит в лечението на хепатит, не тези, които повтарят като мантра прочетеното в учебниците по медицина преди 20 години.

Можеш да си представиш при тази ситуация какво се случва с телефоните на няколкото светила в областта всяка сутрин. Звънят изнервени и разтревожени хора от цялата страна, питащи дали това, което им се случва, е нормално и какво да правят. А ако случайно професорът или доцентът са някъде на конференция в чужбина, цялата машина рязко спира да работи. Никой не може да те консултира, никой не може да те приеме в болница, никой не може да ти отговори на елементарен въпрос. Всички чакат “шефа”.

Защото шефът, това е болницата. Шефът е единствен и незаменим и без него системата просто не може да функционира.

Талантливи и кадърни лекари има, убедена съм в това. Проблемът идва от липсата на делегиране на отговорност. От това, че на някой му харесва да се чувства незаменим и не би допуснал друг да върши или разбира неговата работа.

И това е проблем, който далеч не засяга само болниците. Гледаш лицата на други такива “незаменими” хора всяка вечер в новините. Много е вероятно да ги гледаш и всеки ден в работата си.

Защото ако има елементарна приемственост и разпределение на задължения и отговорности, картинката би изглеждала по съвсем друг начин. Няма да се налага да търсиш най-големия шеф при елементарен проблем в работата. Няма да се налага да звъниш на професора, защото левкоцитите ти са паднали. Просто ще отидеш при лекуващия си лекар, който отговаря за група пациенти и е достатъчно добре обучен и натрупал опит, за да ти бъде полезен. Пък той ако иска, нека се консултира с професора.

Но за да се случи това, шефът трябва да признае, че не е незаменим. Че може да обучи други, които да вършат тази работа – със сигурност не като него, но достатъчно добре, за да са полезни на болните.

Дотогава лечението в България ще е самолечение. И форумите ще преливат от трескави въпроси на изнервени хора, тракащи на клавиатурата изследванията си, ровещи из интернет и опитващи се да разберат какво, по дяволите, им се случва.

четвъртък, 29 април 2010 г.

Часовете

Времето има склонността да се забързва.

Отваряш прозореца, за да пуснеш пролетното слънце в стаята, и осъзнаваш, че са минали 3 години. Ей така.

Много неща се случили, естествено. Някои са се променили, други не. Но кога, по дяволите, мина цялото това време?

Седя на пода под прозореца (вече трябва да сте се досетили, че имам малко особено отношение към столовете), препрочитам Майкъл Кънингам, Cinematic Orchestra се плъзгат тихо през колоните, а часовете минават мързеливо през сенките на стаята.

Харесва ми така. Различно е от бясното препускане в стерилната светлина на офиса, където денят те повлича и те запраща директно във вечерта.

Така часовете са плътни, почти веществени. Така думите отново имат вкус, усещам ги как се завъртат около езика, обли и прохладни като речни камъни.

Колко пъти за последните 3 години видях дневна светлина не само през прозорците на офиса? Колко пъти си позволих да прекарам един цял ден в безцелно бездействие, да се разходя по улицата, докато е още светло, да поседя на някоя пейка в парка, поемайки слънчевите лъчи, да не мисля за нищо, да не правя нищо? Не достатъчно пъти.

Когато си хлапе, всеки ден е отделна епоха. Отваряш очи сутрин, без да знаеш какво те очаква. Може да се случи всичко, абсолютно всичко. Всеки час крие съкровище.

После колелото се завърта, все по-бързо и по-бързо. Училище, университет, работа, работа, работа. В някакъв момент забравяш, че работиш, за да можеш да живееш. Започнал си да живееш, за да работиш. Да търсиш смисъл в неща, които са извън теб. Да си измисляш ценности. Да водиш измислени битки. Да строиш фалшиви вятърни мелници.

Минутите бутат слънчевите лъчи по пода на стаята и знам, че краят на седмицата е все по-близо. Когато ще трябва да поема дълбоко дъх, да затворя очи и да се гмурна в понеделника. Изпитвам почти физически ужас от този момент. Не мога да продължавам по същия начин. Не искам да продължавам по същия начин. Не искам някоя слънчева сутрин да се обърна назад и да видя, че са минали още 10 години.

Така или иначе, животът ми е всичко, което имам.

вторник, 27 април 2010 г.

Тази сутрин

Събуждането е бавно и много, много неадекватно. Бих останала в завивките поне още няколко часа, въпреки че наближава обед, но се насилвам да събера всички стави, кости и мускули в някаква координирана система и да стана. Пикае ми се като на състезателен кон.

Докато си мия зъбите хвърлям един разсеян поглед в огледалото. Косата ми има собствено мнение за това как да стои и всяка сутрин го заявява категорично и недвусмислено.
Гледам си сънената физиономия и нещо странно ми прави впечатление. Не си виждам долната лява половина на лицето.

Да, там си е, естествено, но по някакъв странен начин не мога да съсредоточа погледа си върху нея, не мога да я фокусирам. Шантава работа.

Изплаквам уста и се втренчвам в огледалото. Въртя очи наляво-надясно, затварям и отварям клепачи. Внезапно разбирам какво не е наред. Лявото ми око не е наред. Когато се опитам да гледам надолу с него се появява нещо като сляпо петно, зона, която не мога да видя. Когато държа очите си затворени, под левия клепач виждам ярка назъбена хоризонтална линия.

Мамка му, не и очите, всичко друго, само не и очите.

Вече съм свикнала с това да са сухи и с почти ежедневната дълбаеща болка в очните дъна. Зрението ми е намаляло значително от началото на лечението. Но това е нещо ново. И като си спомня всички ужасии, които пише на листовките на лекарствата, не ми харесва ни най-малко.

Излизам от банята и се връщам в леглото. Увивам се в юргана и затварям очи. Просто съм ги преуморила, ще изкарам няколко часа така, без да ги тормозя с книги или компютър и всичко ще е наред. Всичко ще е наред. Няма да мисля за отлепяне на ретина като страничен ефект или за това какво бих правила, ако загубя зрението си. Ще мисля за градината в къщата на баба ми, за сянката, която черешата хвърля, за жуженето на пчелите, за ароматът на зреещи плодове. Ще лежа, ще дишам дълбоко и всичко ще е наред.


Няколко часа по-късно странното усещане в очите, а заедно с него и вече небрежният пристъп на паника, са отминали.

неделя, 25 април 2010 г.

What about me

Май за първи път участвам в щафетно постване :) Дължа сефтето на bampi и neizi, благодаря за което.

10-те неща, които ме правят щастлива, всъщност са много повече. И до едно са все обикновени и простички неща, които всеки един, сигурна съм, е изпитвал.


Първите пролетни лъчи на слънцето, които се промъкват сутрин през прозореца и се плъзгат по дървения под.
Мирисът на прясно изпечен хляб.
Да се събудиш посред нощ и да чуеш до себе си тихо и равномерно дишане.
Звукът от подметките по улица, на която стъпваш за първи път.
Споменът за едни кафяви усмихнати очи и топли ръце с набръчкана като пергамент кожа.
Да лежиш на плажа и да слушаш как морето е твое, само твое за цяла една безкрайна седмица.
Следите, които дъждовните капки оставят по стъклото.
Да се отпуснеш върху хладните чаршафи след секс и да запалиш цигара.
Отблясъците на фаровете върху мокрия асфалт нощем.
Да забиеш зъби в сочен и прохладен плод в летните жеги и да оставиш сока да потече по брадичката.


Мога да продължа да пиша до утре, но все нещо ще пропусна.
А колкото до 5-те неща, които не знаете за мен… май и те са доста повече, но ще пробвам да се огранича.


Не знаете как изглеждам :) Но ако видите на улицата същество, успяло да комбинира между 3 и 5 несъвместимо ярки цвята, по всяка вероятност съм аз. Според една приятелка страдам от остра форма на шарения.

Болна съм на тема музика. Не мога да дишам без нея и ми коства неимоверни усилия да не превърна блога в безкрайни и разностилни музикални излияния. Но всъщност най-сериозната ми мания е филмовата музика, особено когато става въпрос за Thomas Newman, Hans Zimmer, Lisa Gerrard или Edward Shearmur.

Една от мечтите ми е да пробвам всички възможни начини за летене. До момента съм летяла с пътнически самолет, малък двуместен самолет (който дори управлявах за около 10 мноооого дълги секунди), парапланер и съм скачала с бънджи. Имам доста за наваксване :)

Не съм толкова силна, колкото явно звуча и колкото изглеждам (за тези, които са ме виждали). Не съм по-различна от всяко друго човешко същество, с всичките му страхове и недостатъци.

Обожавам сметанов сладолед и мога да го ям неограничено, денонощно, по всяко време на годината, без да изпитам и грам угризения от погълнатите количества.

И тъй като играта изисква да избера само 5 човека, които да поемат щафетата – интересно ми е какво биха казали за себе си iffi, Naci4a, Криси, муша-буша и oli4ka.

вторник, 20 април 2010 г.

Пастелно

Пастелът се плъзга по картона с мек, почти шепнещ звук. Финият прах оставя цветни следи по пръстите, дланите, ноктите. Обичам да виждам ръцете си изцапани.

Намествам се върху възглавниците на пода и бутам вече изгасналата цигара в пепелника. Минали са 3 часа. Цели 3 часа, в които главата е била празна, очите са следели внимателно движението на ръката върху листа, а времето е загубило всякакъв смисъл.

Няколко прости и почти закъснели решения. Да сменя квартирата. Да се отърся от всичко, пропито в пода, тавана, стените и да започна наново. Да спра да казвам „Добре съм, всичко е наред” ако не го усещам истински. Да изляза в болнични. Да изляза от цикъла на трескаво желание да се справям както преди и угризенията, че нещата няма как да са както преди. Да се осмеля да се надвеся над себе си и да извадя всичко навън. Като препълнен съд, който и най-малкото движение може да разплиска. Да си призная, че някои решения трябва да се вземат сега, не после, не след лечението, сега. Да приема, че да, отговорите са си в мен, няма кой да ми ги даде наготово, но ще ми трябва помощ да стигна до тях. Да вдигна телефона и да се обадя на психотерапевт. Да се опитам да променя нещо.

Рисуването е концентрация. Най-естествената и ненасилена концентрация, при която всичко излишно се стапя, размива, остава само истинската ти мъничка същност, съсредоточена във върха на плъзгащия се по картона пастел. Белият лист е моята вселена и аз съм в центъра й. Всичко зависи от мен. Всяка линия и щрих, всяка сянка и лъч светлина. Аз съм тънкият връх на пастела и не ми пука дали резултатът ще бъде шедьовър или хаотична драсканица. Важното е, че рисувам.

Поредната цигара изгаря в пепелника, неизпушена. Гледам как сивата пепел се разпада и внезапно в ноздрите ми нахлува силен и натрапчив аромат на терпентин и маслени бои.

Докосвам с четката платното, върху него остава мазна точица цвят, а аз се обръщам към баща ми с широко отворени от удивление и страх очи. Виждам го как се смее с глас на погледа ми, отметнал глава назад, с полуизгоряла цигара в едната ръка и палитра в другата. Аз съм на 4-5 години, качила съм се върху стола, за да стигам сложеното върху триножника платно, четката е огромна в ръката ми, наоколо са разхвърляни бои, буркани с четки, потопени в разредител, парцали с цветни петна по тях. По пода се въргалят полу-изстискани тубички, а покрай стените са подпрени платна и рамки. Претъпканият хаос на малкото ателие на баща ми, което в детските ми очи е пълно със съкровища.

Слагам няколко последни щриха и събирам пастелите. Дори отсега знам, че утре рисунката няма да ми хареса. Но няма да я изхвърля, въпреки това.

неделя, 18 април 2010 г.

Тези дни

се отказах да се правя на мъж. Да се правя, че мога да работя по 12 часа на ден, че депресията ще си мине ей така, че с безсънието все някога се свиква, че мога да се справя с всичко сама. Не мога.

Тези дни думите никакви ги няма. И мен ме няма никаква.

Тези дни се случи поне едно хубаво нещо. Започнах да рисувам отново за първи път от години насам. Може би защото не мога да пиша.




неделя, 11 април 2010 г.

нещо като

да гледаш през мътна вода с широко отворени очи да се събудиш в 3 през нощта с мокро от сълзи лице без да помниш кога и защо си плакал да се загубиш на улицата която познаваш дори със затворени очи да спираш на средата на изречението да не спреш на кръстовището да не чуваш гледай къде ходиш ма да се чудиш понякога дали се усеща полудяването дали прекрачването на тънката линия между това да си нормален и това да си нещо друго каквото и да е има точно определен момент за който да кажеш ето това е сега се случва в момента да се плашиш от белия лист за първи път в живота си да оставиш фотоапарата да събира прах да се чувстваш препълнен до пръсване с толкова много емоции и празен едновременно да си повтаряш че това е от интерферона няма от какво друго да е дори на шибаната листовка го пише да внимаваш да не се самоубиеш с големи червени букви при това да се пръснеш от смях какви неща пишат на тия лекарства не е истина някой ден искам да се запозная с тоя дето пише листовките и да му стисна ръката да започнеш бавно и неизбежно да мразиш работата си което е малко тъжно защото вече изисква твърде много усилия твърде дълги часове внимание и концентрация а концентрацията я няма никаква и е доста тъпа дума освен това не знам дали си се замислял някога да се опитваш да промениш нещо но всяка промяна да е само козметична да стърже по повърхността без да решава нищо абсолютно нищо да ти е писнало до такава степен че дори да не ти пука какъв ще е резултата от лечението просто да искаш да свърши веднъж завинаги да няма две хапчета сутрин и три вечер и петък вечер на интерфероново парти да спиш 18 часа и да се събудиш уморен да искаш да проспиш следващите четири месеца без сънища ако може да се налага да си припомняш защо го правиш всичко това да ти е трудно да си спомниш името на колегата на съседното бюро да отделяш по два часа на нещо което се върши за 15 минути да знаеш че ако в най скоро време не престанеш да се правиш на мъж нещата може да се прецакат по доста гаден начин да затънеш в собствените си лайна от които измъкването ще ти струва много повече от справянето с някакъв си хепатит да ти е смешно смешно смешно че тъпата анемия и косопада са те тормозили защото колелцата в главата се поправят по трудно нали а вечер ги чуваш как скърцат но може и зъбите ти да скърцат знае ли човек иначе защо ще се ронят като ги миеш всяка сутрин да си кажеш че трябва да спреш да пишеш и този текст защото е пълна глупост и без това вече и писането май не върши работа

сряда, 31 март 2010 г.

I Do Not Want This

Седя на пода и пуша.

Пепелникът прелива от фасове, въздухът в стаята е като изтъкан от нежни нишки цигарен дим, часовникът показва 4:48 сутринта, а сърцето ми се блъска лудо в гръдния кош.

Усещам се нечовешки уморена и едновременно с това – кипяща от енергия. Все едно не съм си сложила инжекция интерферон, а съм си била доза адреналин. Подът вибрира от басите на колоните. Пуснала съм една песен да цикли в плейъра вече часове наред и съм увеличила звука до дупка. Не ми пука дали ще събудя някого. За доста малко неща е започнало да ми пука в последно време.

Всяка клетка в тялото ми прелива от агресия. Просто ей така, без конкретна причина. Часът е почти 5 сутринта, а аз усещам толкова гняв и ярост в себе си, че искам да потроша всичко около себе си. Да крещя, докато гласните ми струни се продерат и скъсат. Да изкарам от себе си това слузесто усещане за безпомощност. Да остана празна и лека като сапунен мехур на вятъра.

Вместо това седя на пода на стаята, пуша цигара от цигара и чакам да стане време за работа.

понеделник, 22 март 2010 г.

Много шум за нищо

Отключвам вратата на апартамента и се пресягам опипом към ключа на лампата. Почти неадекватна съм, денят сякаш нямаше намерение да свърши никога, предната нощ съм се въртяла в леглото до четири, неспособна да заспя, искам само и единствено легло и музика, нищо повече.

Пръстите ми разсеяно напипват копчето, натискам го и... не се случва нищо.

Май никога до сега не съм имала толкова силен и бърз пристъп на паника. Адреналинът ме удря директно в главата, разсънвам се мигновено, а мисълта ми вдига рязко оборотите.

...няма ток... може би от часове наред... хладилникът... имам три инжекции пегасис... трябва да са на студено... трябва да са в хладилник който работи в който има ТОК...

Втурвам се по коридора, препъвайки се в някакви обувки, и натискам с треперещи ръце ключът за лампата на стаята. Залива ме ярка жълта светлина, последвана от вълна на облекчение.

Шибаната крушка в коридора. Просто е изгоряла. Хвърлям чантата на земята (през цялото време съм я стискала в ръце) и се засмивам на глас. Малко нервно. Адреналинът почва да ме пуска.

Ама и аз съм една паника. Май нервичките ми идват в повече в последно време. Хиляди пъти съм убеждавала сама себе си, че нищо непоправимо не може да се случи. Добре, токът ще спре за няколко часа и инжекциите ще отидат по дяволите. Но в крайна сметка, така или иначе, това са само пари. Вярно, три инжекции са 1 500 лв., но ако се наложи, ще ги намеря. Ще тегля кредит, ще обера банка, ще си продам фотоапарата, ще направя нещо, но ще ги намеря. Това са просто пари.

Но не това единствено ме притеснява, нали? Парализирам се от мисълта, че токът може да спре за часове наред, а аз така и да не разбера. И да си слагам всеки петък инжекции, които не вършат нищо.

Тръсвам глава и сядам на леглото. И да го мисля, няма да променя нищо. Каквото има да става, ще се случи, без значение колко пъти го прехвърлям през главата си. Но ще трябва да взема някакви мерки за нервите си. Толкова лабилна май никога не съм се чувствала. Моят приятел интерферона в последно време си играе на пинг-понг с настроенията ми.

Мразя да се притеснявам, да се страхувам. Особено за нещо, което не е човек.

неделя, 21 март 2010 г.

Първата нощ в болницата

Все едно никога през живота си не си спал. Умираш за сън, но очите ти така и не се затварят. Вече знаеш всяка сянка и цепнатина на тавана.

В стаята, с тавани 5 и 20, за да пазят мириса на йод и отчаяние, е тихо. Чува се само леко похъркване от съседното легло.

Ставаш и излизаш в коридора. Луминисцентната светлина прогаря дупки във възпалените ти очи. Само ако можеш да поспиш, поне малко, два часа, в които мозъкът да изключи и да спре да цикли върху едно и също, едно и също, едно и също.

Чакаш резултатите. Чакаш си присъдата.

Какъв е генотипът на вируса? Дали ще се лекуваш една година или 6 месеца? Какво е вирусното натоварване? Какво увреждане на черния дроб ще покаже биопсията? Какво ще правиш, ако вече си с цироза? Какво следва оттук нататък? Дали ще ти отпуснат лечение? Колко време ще чакаш? Дали ще издържиш лечението? Как ще работиш през това време? Как ще поддържаш контактите си с хора? Как ще създаваш връзки? Какво, по дяволите, ще се случи с живота ти?

Въпросите, които си си задавал до сега – въпросите за миналото, са изчезнали без следа. Вече нямат значение. Няма значение как и кога си се заразил. Значение има само бъдещето и страхът от това какво те очаква държи очите ти широко отворени.

Болничният коридор отеква звънко от стъпките ти. Всички тук носят пантофи. Все едно можеш да се почувстваш у дома.

Гърдите ти са се стегнали, опитваш се да дишаш дълбоко, но въздухът все не достига. Високите тавани и стерилната светлина те карат да се чувстваш малък, нищожен. Никой.

Сам.

В големите неща винаги си сам. За всичко друго ще звъннеш на приятел, ще си поприказвате на по бира, ще ти олекне. Ще намерите заедно решение. Тук решенията са твои и на никой друг. Никой не може да те разбере. Никой, който не е минал през същото, няма да усети как се чувстваш. Ще се опита, ще ти съчувства, ще бъде до теб. Но няма как да чуе разкъсващите въпроси в главата ти, да усети как всяка клетка в тялото ти вибрира от напрежение. В големите неща се оправяш сам.

Влизаш обратно в стаята и отпускаш глава на възглавницата. Не се унасяш в сън, просто изключваш. Съзнанието ти е твърде уморено, за да остане и минута още будно. Сънят е черен като дупка, без сънища, без спомен.

Зная как се чувстваш.

Колкото и да не ти се вярва в момента, ще минеш и през това. И ще излезеш от другата страна. Колко различен, зависи само от теб.

петък, 19 март 2010 г.

Колко остава до последната инжекция

Тъй като в последно време май ми е писнало от всичко – от хапчета, от инжекции, от изследвания, от зимата, от работа, от разправии със здравната каса, от главоболие, от стълбища, от ставането сутрин и лягането вечер, от виждане с хора и от не-виждане с хора, от изненади по време на лечението и от липса на изненади по време на лечението, от това да знам какво искам и от това да не знам какво правя, от броене на дни, които са минали и на дни, които остават, реших да сложа един брояч в блога.

Ако искаш, можеш да следиш заедно с мен колко време остава до последната инжекция интерферон.

неделя, 14 март 2010 г.

Един стар текст

който си намерих и реших да ти споделя. Писан е дни след като разбрах, че имам хепатит С. Не беше от най-веселите периоди :)

Оттогава се е променило много. Може би съм се променила и аз.

Лежа на дървения под

С коси от леден лепкав пот измокрени

Е началото на едно друго стихотворение

Лежа във стаята под покрива

Тъй близо до самия небосвод.

И време е за птицехората

В стрехите овехтели сгушени

И оглушели

От звън на тишина

И лястовичи писъци.

Сама съм, лежа под килнатия покрив

И мисля за кръвта, която стърже вените ми.

Дали е моя, вече омърсена?

Представям си как ножът ме целува

И тлъста черна капка лъсва под дланта ми.

На вид е същата, но знам, че се преструва

И зная колко много иска да убива

Една-едничка капка камикадзе

Готова да взриви вселената

Въпрос на генотип и време.

сряда, 10 март 2010 г.

Ако имаш път към Пловдив

на 13 март (събота), можеш да се изследваш безплатно за хепатит В и хепатит С. Скрийнингът се организира от Hepasist и Airsoft Клуб „Легион” и ще бъде съпроводен от демонстративни игри.

Мобилният кабинет за безплатни изследвания ще бъде разположен пред Симеоновата градина срещу Централна поща и ще работи от 11:00 до 17:00 часа, а игрите ще се случват в градината зад кабинета.

Безплатни изследвания можеш да си направиш и следващите дни в лаборатория "Писанец" на ул."Петко Д. Петков" 23, ет. 3:

От 15 до 19 март от 8:00 до 12:00 часа и от 17:00 до 18:00 часа.
На 20 март от 10:00 до 14:00 часа.

вторник, 9 март 2010 г.

В релси

Толкова съм гладна, че ръцете ми треперят.

В последно време апетитът се е върнал с пълна сила, а дори едно отклонение от режима ме изкарва извън релси. Да пропусна обяда означава да залитам из офиса и да гледам цял ден като отнесена. В чантата ми винаги има пакет ядки за кризисни ситуации.

Отварям хладилника – домати, маслини, интерферон, сирене... Става ми смешно. През този хладилник са минали вече 27 инжекции. 27 седмици лечение. Всъщност, той и затова е купен, хладилникът. За лекарствата.

Ако някой ти каже, че без хладилник не може да се живее, не му вярвай.

Още не е дошъл денят за инжекцията, затова вадя само храната и си спретвам нещо набързо. После ще се изтегна с някоя книга, ще пусна jazz.fm и ще придърпам пепелника по-близо.

Никога не съм обичала рутината. Сигурно звучи странно, но прекаленото спокойствие и еднообразие са способни да ме изнервят повече и от най-голямата лудница.

В последно време обаче започвам да гледам на спокойствието по малко по-друг начин. Умишлено съм вкарала ежедневието си в релси, да ям и да спя по режим, да почивам при всяка възможност.

И като резултат лечението също е влязло в релси. Вече няма изненади със страничните ефекти. Да, косата все така си капе, венците кървят, ставите и костите се обаждат нощем, а умората е вечно налице, НО всичко е в рамките на поносимото. Не на всеки му се разминава само с това.

Явно съм започнала да свиквам с лечението. Мисълта за това какво мога и какво не мога да правя идва все по-рядко. Днес прилича на вчера. Рутина. Не съм и предполагала, че мога да я възприема като нещо хубаво.

Въздухът в стаята се е превърнал в облак от джаз и цигарен дим. Твърде много пуша. Оставям книгата и ставам да отворя прозореца.

Ако тази вечер през открехнатия ти прозорец влети някоя премръзнала песен, поне ще знаеш от къде идва.

петък, 5 март 2010 г.

Една пратка лекарства броди из Европа

Ако стресът помагаше на лекуващите се от хепатит, България сигурно щеше да е на първо място по процент на излекуваните. Важно е духът на болните да се поддържа буден, да не им е скучно и да намират какво да правят в паузите между инжекциите.

След истерията със забавянето на протоколите за удължаване на лечението, за лекуващите се от хепатит С последва нова изненада. Любимите им розови хапчета, които пият всеки ден, изчезнаха от аптеките около средата на февруари. Имам превид от всички аптеки, в цялата страна.

Така че дори и да си размахвате протоколите с невярваща усмивка на лицето, няма откъде да си вземете изписания Копегус. Няма и откъде да си го купите.

Поради липсата на официална информация, естествено започнаха да бродят слухове. Една аптекарка казала, че има проблем с доставката. Според друга лекарствата са се загубили някъде по пътя. В аптеката в Каспичан били сигурни, че лекарствата са задържани по погрешка на митницата (объркали ги с някакви нови амфетамини) и до няколко дни ще си влязат по живо, по здраво в България. А баба Цеца от горния етаж, дето хвърля боб, е сънувала оная вечер голям розов камион, което сто процента е добър знак.

Всичко това, естествено, са глупости. Всичко, освен факта, че хората на лечение отново имат невероятния шанс да го прекъснат и съответно – да го обезсмислят. Но няма да влизам пак в темата, че и аз се изнервям да повтарям едно и също всеки път.

Преди няколко дни вече окончателно ми писна да слушам, че лекарствата ще дойдат около 2-3-8-15-20-края-на-март някъде и реших да попитам някой от Рош България, които осигуряват Копегуса.

Попълних си запитването и за моя (приятна) изненада ми бе отговорено още на следващия ден:

Има забавяне на пратка от чужбина, но на 8-ми март се очаква Копегусът да бъде наличен в аптечната мрежа в страната.

Нямам представа какво може да забави една пратка лекарства, но навярно такива неща се случват. (Което, ако питате някой, който тази вечер ще си изпие последните 3 хапчета, не го грее особено. Ама въобще).

Навярно и самата фармацевтична компания не е особено щастлива от факта, че пратките й се бавят, а потребителите (извинете, пациентите), мрънкат и недоволстват. Но...

... такива неща със сигурност се случват. Да се забавят пратки, имам предвид.

Не разбирам толкова ли е трудно в подобна кризисна (поне за пациентите) ситуация, компанията да излезе с една официална информация. Два реда, не повече.

Дори няма нужда да занимава медиите (че кофти едно такова за имиджа), може просто да пусне новина на сайта си или да прати по един мейл на пациентските сдружения, които се занимават с хепатитите – две са, не са толкова много. Или поне да се постарае информацията, която дават фармацевтите, да бъде горе-долу в една посока.

Не знам колко усилия изисква подобно нещо, но знам колко усилия би спестило.

На всички, които в такъв момент забравят за странични ефекти и простотии и хукват да обикалят от аптека на аптека (за част от хората това значи от град на град, защото в някои градове има само една аптека, която изпълнява такива рецепти), питат, звънят ежедневно на лекуващия си лекар, пишат по форуми и гадаят какво, по дяволите, се случва. И чупят пръсти дали тези месеци, които са ги изкарали до сега, с капещите коси, трошащите се зъби, анемията, проблемите с щитовидната жлеза, обривите, замъгленото зрение, депресията и всички други екстри по списък (грешка, по Листовка на пациента), няма да са били за тоя дето духа.

Просто малко информация. Точна, конкретна, без място за слухове и предположения. Толкова ли е трудно?

 
Блог класация Блогосфера Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 2.5 Bulgaria License.