Как хепатит С ме направи по-щастлив човек

В новия си блог вече писах за едно събитие, от което станах част с огромно удоволствие - TEDxMladostWomen. Няма да преразказвам отново впечатленията си, просто ще споделя видеото с нещата, които казах тогава. Така или иначе, мястото им е в този блог. Приятно гледане :)

Местя се

Тук.
Мисля, че вече е време.

Ще продължавам да наминавам и през този блог, вероятно все по-рядко.

Ще се радвам да се виждаме и в "нещо се случи"

Блогът стана на две години без мен

Преди време бях писала за това, че времето има склонността да се забързва. Ежедневието те увлича в дребнавите си задачи и все по-трудно намираш някоя минута просто да седнеш и да се огледаш наоколо. А време винаги има.

Измина и доста време от последния път, когато писах тук. Много неща се случиха - неща, които нямат нищо общо с темата на блога, хубави или лоши – но различни. Понякога ми липсва това място и се чудя дали да не продължа да пиша тук, въпреки всичко. Друг път нямам желание дори да отворя страницата и да видя какво се случва там, където прекарах почти две години от живота си… и получих страшно много подкрепа, срещнах нови познати, дори няколко приятели.

Дали да се разделя завинаги с този блог, да го смъкна от себе си като дреха, която дълго време те е топлила, но пази в себе си твърде много минало? Или да продължа да пиша тук, макар и много по-рядко?

Какво мислите вие?

Изобщо като нищо на света

Нещо като нож, нещо като цвете

Като сумрачна утрин в утрото на пролетта

Като да се надигнеш във леглото тихо

И да покриеш с устни целия ми ден

Като горещ и галещ мирис на кафе

Промъкващ се сред разпилените чаршафи

Като да очертаеш с пръсти на лицето ми

Усмивката, с която се събуждам

Да я повториш тихо върху своето

Докато бавно се протягам във ръцете ти

Като поредният дъждовен ден

Започнал с устните ти по гърба ми

Нещо като всяка сутрин с теб.

Изобщо като нищо на света

Преди една година...

... започнах да пиша тук. Усещането е странно – не е чак толкова отдавна, а ми се струва, че са минали няколко века.

Векът на лечението, векът на депресията и още цял един век възстановяване.

Сега е векът на това да се чувстваш здрав и нормален. Толкова обикновено и толкова хубаво.

Прехвърлям старите текстове и се опитвам да си припомня как се чувствах тогава, преди една година, когато започнах да водя блога. Все едно чета нещо, написано от друг.

Сега с дни не се сещам за хепатита. Не искам да мисля за това. Не влизам в блога, не чета форума, не си правя изследвания. Просто се опитвам да живея... нормално.

Може би нарочно избягвам темата. Може би твърде много ме е страх какво ще покаже изследването, което трябва да си направя след 20-тина дни – ПСР на шести месец след лечението. Може би ме е страх дори да мисля за това как ще реагирам, ако вирусът се е върнал. Не зная.

И сега нямам много за казване. Всъщност исках да кажа само едно нещо – благодаря на всички, които през тази година ме караха да се чувствам така.

Friends Connection

Казвам си името и изслушвам познатото възклицание. Това е основният плюс да имаш по-нестандартно име – рядко можеш да чуеш въпрос от типа на „Коя Мария?”, примерно.

За последните две седмици пет човека ми казват, че са си загубили стария телефон/изтрили цялата листа/сменили номера или нещо подобно. И затова вече ми нямат телефонния номер.

Всъщност просто са го изтрили. И не ги обвинявам – на тяхно място вероятно бих направила същото.

Когато в продължение на една година се обаждаш на някого и искаш да се видите, а той ти отказва без адекватно обяснение и без да си направи труда да ти се обади поне веднъж... просто се отказваш да търсиш този човек. Или му изтриваш номера.

Минали са три месеца и половина от края на лечението, но споменът за него още се промъква в главата ми – като натрапчива мелодия, която не можеш да спреш да си тананикаш. Физическите последици са ясни – за тях съм била подготвена от самото начало. Но не съм знаела колко ще променя начина си на живот по време на самото лечение и как ще възстановя обичайния си ритъм след това. И дали въобще ще мога.

Много хора съм загубила. Тогава се виждах само с тези, без които не мога да дишам. Всички останали бяха останали на заден план, за времена, в които ще мога да вървя 10 минути, без да се задъхам, ще мога да танцувам, ще искам да говоря.

Сега аз имам сили, но те са загубили търпение. И няма как да е иначе – не са знаели защо не мога да се виждам с тях. Аз не съм им казвала.

Може би някой ден ще успея да им се реванширам.

И може би някой ден ще се осмеля да пиша за всички тези хора, които открих по време на лечението. В крайна сметка, без тях нямаше да се справя.

Ръкавици

- Ще ви помоля само да сложите ръкавици.

- Ами, нямам ръкавици...

- Нали знаете, че трябва да имате? Най-малкото заради собствената ви безопасност.

Не знам за кой път го водя този разговор. Вече започва яко да ми писва. Толкова ли е трудно, по дяволите?

Ще ни слагат противогрипни ваксини в офиса. Част от така популярното в последно време допълнително здравно осигуряване. Стоя в презентационната зала заедно със сестрата и представител на здравната организация.

- А дали за вас ваксината е безопасна? Я да се обадя...

Не отговарям. Какво да кажа? Че медицински служител е тя, а не аз.

Жената говори няколко минути по телефона, хвърляйки по един поглед към мен „...да, приключила е лечението преди няколко месеца... да... ами изглежда нормално... да...”

Господи, залагам си заплатата, че въпросът е бил „как изглежда”. Следващият въпрос обаче е насочен към мен и ме шашва тотално:

- Как ви е австралийският антиген?

Преглъщам изкушението да отговоря нещо иронично и обяснявам, че аз съм с хепатит С, а не с В, съответно не може да се говори за австралийски антиген. Нещо твърде бързо се изнервям в последно време.

И все по-трудно ми става да проявявам разбиране – не и към хора, на които им е част от работата да ги знаят тези неща. Заради такива хора някой може да бъде заразен. Или да бъде отпратен с думите „спокойно, нищо ти няма”.

Сестрата приключва разговора.

- Ами, ще ви сложим ваксината. Ето тук декларацията...

Подписвам където ми казват и навивам ръкава. Жената разопакова ваксината и забива иглата. Ръцете й треперят. Бавно започва да вкарва съдържанието.

- Дайте ми памука – казвам. Не издържам да гледам треперещите й пръсти. Вадя иглата и притискам памука към ръката си.

- Ще ми покажете ли къде е тоалетната да си измия ръцете?

Водя я по коридора. Изкушавам се да й кажа, че няма как да знае дали някой от следващите хора, които ще ваксинира, няма да е болен от хепатит. Или от СПИН. Или от нещо друго, без дори самият той да подозира.

Не казвам нищо. Но се надявам следващия път да носи със себе си ръкавици.

За една пломба повече

Мрачно, студено и дъждовно. Колкото и да не ми се иска, зимата съвсем скоро ще бъде тук.

Люлея се в автобуса заедно с останалите полузаспали, пъуващи за работа хора. Аз обаче не отивам на работа.

Отивам на зъболекар.

Магическа комбинация от думи, от която стомахът ми се свива, а мозъкът усилено започва да търси някоя забравена работа за вършене, само и само да си намеря извинение да отложа прегледа.

И аз не знам от какво толкова ме е страх. Но, така или иначе, зеещата от месеци насам дупка в зъба ми явно няма да се затвори сама, така че продължавам да се поклащам в автобуса със свито сърце.

Не е само заради евентуалната болка. Не съм ходила при зъболекаря си от много време... от преди да разбера за хепатита. И сега въртя в главата си сценарии как да му съобщя „благата вест”.

Двайсет минути по-късно влизам в кабинета. Посреща ме с обичайната си усмивка, която така отива на репликата „няма да боли”. Откакто попаднах на него, не мога да си представя да стъпя при друг зъболекар. А и винаги слага ръкавици и маска. Винаги.

Сядам на стола и започвам директно. Хич не ме бива в предисловията. Усмивката се смъква от лицето му, гледа ме напрегнато и сериозно. От толкова повтаряне вече си знам репликите наизуст. Обяснявам всичко и питам дали това го притеснява по някакъв начин.

„Естествено, че не” е отговорът, и въпреки че го очаквах, неволно се отпускам на стола. Уверява ме, че ще вземе всички предпазни мерки и че инструментите са напълно стерилни. Виждам, че е искрен и вярва в това, което ми казва, но въпреки всичко... нещо продължава да ме човърка. Искам да ме работи с индивидуални инструменти, които ще се ползват само за мен. Не искам да се тревожа нито за себе си, нито за този, който ще седне на стола след мен. Разбираме се да поръча и да дойда отново след няколко дни.

Говорим още няколко минути, обсъждаме вечния въпрос „как си се заразила”, какво представлява хепатит С. Държи се мило и вече ми е лесно да реагирам спокойно на репликата „не трябва ли да имаш хепатит В, за да се заразиш с С?”. Явно съм започнала да свиквам с това, че хората знаят повече слухове, отколкото факти. Допреди няколко години и аз вярвах, че от хепатит С се разболяват само венозните наркомани.

Излизам. Навън вятърът продължава да носи ситни капки дъжд. Паля цигара и се потапям сред водната паяжина, обгърнала улицата.

Не зная дали вирусът все още го няма в кръвта ми. Надявам се да е така. Надявам се и да успея да измия от себе си и последните остатъци от този така противен страх - че ще бъдеш отхвърлен.

Като хвърчило на вятъра

Минали са само два месеца, а вече ми се струва, че лечението е било преди години.

Явно това е най-позитивната и жизнена страна на човешката психика – да забравя бързо неприятните спомени, да ги затрупва с нови впечатления и емоции, докато потънат дълбоко, бледи и безформени. Мъртъвците са заровени, живите дишат с пълни гърди.

Първоначалната еуфория се стопи, заедно с нея и трескавото усещане, че се носиш две педи над земята. Усмивката все още си е там, но вече по-спокойна, по-уверена.

Отново започвам да приличам на себе си. Дори и аз не съм осъзнавала колко много ме е променило лечението и самите лекарства. Сега отново си припомням походката, начинът на говорене, жестовете, които са мои – не на онова сгънато навътре в себе си същество, което отмерва дните в хапчета и седмиците в инжекции.

Сега всяка малка грижа покрай ежедневието или работата ме радва. Прекрасно е да занимаваш мислите си с нещо различно от здравословни проблеми. Радвам се на хората, които избухват или изпадат в истерия заради повредата на пералнята или цвета на новите тапети. Те просто нямат за какво друго да се ядосват. Жалко е единствено, че не го разбират и ценят. Иначе биха били поне малко по-щастливи.

Но човек винаги си намира за какво да се тревожи или ядосва, нали? Сякаш всеки един от нас се ражда с мъглявото усещане за неудовлетвореност, което го измъчва цял живот. И в редките мигове, когато успееш да се откъснеш от собствените си желания и просто да се пуснеш – без да се опитваш да управляваш живота си или света около теб – само тогава можеш да се почувстваш истински свободен. Истински щастлив.

Отново

Зяпам екрана на монитора и не мога да се накарам да почна да пиша. Пръстите ми са онемели. В днешно време всички общуваме с езика на немите – използваме ръцете си. Не се чуват думи, само морзовият код на потракващите неравномерно клавиши.

И аз не знам защо се получи така. Физиологичните причини са ми ясни – с тези ниски левкоцити и срината имунна система след лечението каквото мине ме забърсва. Особено, когато става въпрос за слабото ми място – бъбреците.

Странно ми е единствено защо реагирам така. Бясна съм. Утре влизам в болница, за не-знам-кой-път-тази-година, а не съм нито притеснена, нито потисната – просто съм много, много ядосана...

Ставам от бюрото и излизам на терасата за една цигара. Май въпреки всичко ще има циганско лято тази година. Слънцето припича приятно, тъкмо като за кафе на някоя скамейка в парка, далеч от грохота на булеварда и бетонния офис.

Сигурно очакванията ми са били по-големи от необходимото. Че след края на лечението всичко ще е и ще си остане чудесно. И никога повече няма да се занимавам със здравето си, независимо дали става въпрос за хепатит или нещо друго. Което, откъдето и да го погледне човек, си е доста наивно.

Понякога ми се струва, че всяко човешко същество трябва да се ражда с надпис върху себе си – „Внимание, чупливо”.

Днес осъзнах, че за последните няколко години съм изгубила огромна част от доверието си в лекарите. Което си има своите причини, естествено, но някак ме натъжава. Страшно е като си помисли човек колко много още има да учи медицината – не само тази в България, по принцип. И колко малко всъщност знаем за себе си и за света около нас.

Твърде много пуша, отново. Влизам обратно в офиса и сядам пред компютъра. И това ще мине. Въпреки всичко, в главата ми не спира да звучи the rhythm of a summer that you walked in…

Неделя следобед

Слагам джезвето върху котлона, нахлузвам кецовете на бос крак и изхвърчам от квартирата. На лов за баница, кафе и цигари – любимият ми неделен обяд.

Иван Асен ме посреща с ярко слънце и потрепващи от вятъра зелени листа. Обожавам тази улица. Има пространство, въздух, зеленина. Все едно не си в днешна София, а в една друга, от друго време.

На връщане от магазина минавам покрай малкото магазинче за цветя и по инерция влизам вътре. Продавачката ме поздравява и ме оглежда любопитно, докато разглеждам потопените във вода свежи цветове. Знам какво си мисли. Не може да разбере как така някой ще купува цветя за себе си. При това постоянно. Поне вече се отказа да ми предлага целофани и панделки.

Днес е ред на слънчогледите – избирам няколко, плащам и след половин минута съм обратно в квартирата. Слагам кафе във вече врящото джезве и потапям цветята във вода. След малко ще се размажа на пода на стаята с книга в едната ръка и чаша кафе в другата. Като ми писне да чета ще се чуя с някой приятел, ще изпием по нещо в Арт-а, ще идем на кино или просто ще се пошматкаме из опустелите софийски улици. Очертава се прекрасна неделя.

Отварям хладилника, за да извадя мляко за кафето, и се нахилвам до уши. Вътре НЯМА инжекции интерферон. И ако изкарам наистина, ама наистина голям късмет, няма да има никога вече. Ако поискам, мога да го продам, хладилника, или да го подаря на някого. Мога да си позволя да закъснея със сметката за тока и да не ми пука, че два дни ще съм без електричество. И не е въпросът в това да имаш ток или не, да имаш хладилник или не – въпросът е в това да се чувстваш независим, свободен. Усещането е прекрасно. Все едно виждаш небето за първи път след една година зад решетките. Тънките стоманени решетки, направени от иглите на инжекциите. Моята едногодишна интерферонова присъда приключи.

Все още разликата е само в главата ми. Следващата седмица ще си бъде като предишните – със същите странични ефекти, с температурата и болките в цялото тяло. После, лека-полека, лекарствата ще започнат да се изчистват от тялото ми. Ще ми трябва поне месец, за да възстановя кръвните си показатели и да започна да чувствам предишната енергия. На косата ще са й нужни поне 6 месеца, за да се съвземе. Горе-долу толкова ще им трябват и на нервите. Възстановяването ще е бавно, много по-бавно, отколкото ми се иска, но... това няма значение.

Единственото важно в момента нещо е, че приключих. Че успях да изкарам лечението до края, без да се откажа и без да се наложи да го спра.

Утре влизам в болница за първите изследвания след края на лечението. Колкото и да е странно, резултатът не ме вълнува особено. Какъвто е – такъв. Очакват ме още много изследвания, най-важното от които е на шестия месец след края на лечението. То ще покаже с най-голяма сигурност дали тази малка гадина, вирусът на хепатит С, е изчезнал завинаги от кръвта ми.

Но за това ще мисля, когато му дойде времето. Сега ме очакват една гореща чаша кафе, хубава книга и цял неделен следобед, само за мен.

Хубаво

- Пречи ли ти?

- Не.

Придърпвам раницата по-близо до мен и се облягам на пейката. Кафето топли приятно пръстите ми. Хубаво е. Много е хубаво. Кафето, дървената пейка, паркът пред „Иван Вазов”, слънцето, всичко.

- Може да идем на кино после.

- Може.

Не ми се мисли за после. Не ми се правят планове. Чувствам се добре, тук и сега. Това ми е достатъчно.

Тя отпива от водата си, зареяла поглед сред минаващите по алеите хора. Изглежда разсеяна, но знам, че всеки детайл потъва в зелените й очи. Усмихва се.

- Ще ходиш ли на концерта?

- Мда – усмихва се отново – Само не знам на кой идиот му е дошло наум да го направи в зала Фестивална. Зала Погребална. Лято е, мамка му!

- Е поне идват. Още не мога да повярвам.

- Да – отново отнася поглед към алеите.

Зазяпвам се в музикантите, свирещи вечния джаз в края на малкия парк, и отпивам от кафето. Къде ли изчезват вечер? Какъв е животът им, какво правят, когато вали, къде се скриват зимата? Някой ден трябва да ги попитам.

Паля поредната цигара. С някои хора мълчанието е комфортно. Не се чувстваш длъжен да запълваш тишината с гласа си. С нищо не се чувстваш длъжен. Просто си стоиш, заслушан в себе си и света наоколо, усещайки присъствието на човека до теб. И това е хубаво.

Тези дни мъглата малко се е вдигнала. Отново мога да виждам както преди. Да изляза от собствените си глупости и да оставя очите си да попиват света навън.

И това е хубаво.

Хепатит С и вълшебният дерматит (пиеса в 4 действия)

Действие 1

Мрачен и сив болничен коридор. ТЯ е седнала на метална пейка пред врата на медицински кабинет. Държи в ръце листи с направления и изследвания. Чака.

Вратата на кабинета се отваря рязко. ТОЙ подава глава навън, облечен е в бяла медицинска мантия. ТЯ се изправя.

ТОЙ: Вие за какво?

ТЯ: За преглед.

ТОЙ: Изчакайте така.

Вратата се затваря. ТЯ сяда отново. Вратата се отваря, ТЯ се изправя.

ТОЙ: Заповядайте.

Действие 2

ТЯ е седнала на покрито с хартия болнично легло, ТОЙ е зад бюрото си и върти химикал в ръце.

ТОЙ: И откъде го лепнахте тоя хепатит?

ТЯ (размърдва се на мястото си): Няма как да знам как съм се заразила. Възможно е да е от татуйровка, пиърсинг, операция или стоматологична процедура.

ТОЙ: Мхм. А откога са проблемите с кожата?

ТЯ: От началото на лечението. Но в последно време са се изострили доста. На места до рани.

ТОЙ: Мхм. Нека погледна.

ТЯ вдига блузата си и навежда глава. ТОЙ се навежда на безопасно разстояние и хвърля един поглед.

ТОЙ: Дерматит. Неприятно е, но нищо страшно. Сега ще ви напиша рецепта.

ТЯ пуска обратно блузата си, ТОЙ сяда зад бюрото и започва да пише. Внезапно вдига глава.

ТОЙ: Хм... а не се ли познаваме отнякъде?

ТЯ (гледа го няколко секунди, после заявява категорично): Не.

Действие 3

Радио-студио. ТОЙ е облечен със сив костюм, ТЯ е с дълги руси къдрици. И двамата са с няколко години по-млади.

ТОЙ (леко притеснено): ... какво да ви кажа, винаги има рискове. Тъжното е, че младите хора рядко обръщат внимание на хигиената в подобни студиа, а освен проблемите с кожата, една татуйровка носи и доста други рискове. Никой не е застрахован.

ТЯ: Така е. Сигурна съм, че слушателите на вълните на радио Алма Матер има за какво да се замислят. Разговаряхме с д-р Х, специалист по кожни заболявания и гост по темата за рисковете, които татуирането носи. Следващата седмица очаквайте в студиото У, победителят от вчерашния графити-фест в София. Останете на вълните на студентското радио.

Действие 4

Болничният коридор от действие 1. ТЯ е на вратата, ТОЙ й подава няколко листа.

ТОЙ: Ако проблемите продължат, обадете се. Довиждане.

ТЯ: Благодаря. Довиждане.

ТОЙ затваря вратата.

ТЯ остава в коридора с листите в ръце. Започва да се смее. Силно и на глас.

Завеса

Днес помисли за себе си

Днес ми се иска да ти кажа нещо хубаво.

Да ти кажа колко прекрасен е животът, въпреки че понякога е трудно да си го припомниш.

Да ти кажа, че всеки миг си струва, хубав или лош, и че нито едно усилие не е напразно.

Днес ми се иска да те хвана за раменете и да те разстърся, да те накарам да се огледаш, не, не наоколо, вътре в теб.

Днес ми се иска да си спомниш, че всичко, което ти трябва, за да бъдеш щастлив, си е вътре в теб. Че не работата, къщата , човекът до теб или дори децата ти са това, което те кара да се радваш на живота.

ТИ си този, който избира дали да е щастлив или не. ТИ си този, който избира за какво да е щастлив.

Зная колко е лесно на думи. Но и зная, че понякога усилието да промениш нещо струва точно толкова, колкото самата промяна.

Днес ми се иска да успееш да видиш нещата така, сякаш ги виждаш за първи път. Да се почувстваш отново като малко дете, за което светът е нов, безкраен и пълен с възможности. Да дишаш с пълни гърди и да се смееш на глас.

Днес ми се иска да ти кажа, че животът ти се случва точно в този момент, докато четеш тези редове, докато прекарваш ръка през косата си или отпиваш от чашата с кафе.

Не го пропускай, моля те. И се опитай да бъдеш щастлив.

Поне днес, на 19-ти май, световният ден за борба с хепатита.

ПС: Имам една молба към теб. Изпрати този текст на някой, който обичаш, който е важен за теб. Не слагай линк към блога, автора или публикацията, няма нужда.

Или просто му кажи колко се радваш, че го има.

Хлебарки

Винаги се получава така в дните след инжекцията.

Интерферонът сякаш ме държи будна – тялото ми е уморено и отпуснато, но в главата мислите са си устроили истински маратон. Прескачам от едно нещо на друго, без конкретна цел и без желание да ги контролирам. Просто съм ги оставила да прехвърчат.

На моменти се унасям, а зад затворените ми клепачи проблесват несвързани образи. Не им обръщам внимание. Все по-рядко сънувам в последно време.

Лъскава черна обвивка и пипала с тънки шипове. Остри антенки, които се мърдат предпазливо. Хлебарки. От онези големите и черни, които приличат на маслини по пода.

Разсънвам се. Това пък откъде се появи в главата ми?

Ставам да пия вода и да се преоблека. Чаршафът под мен е подгизнал от пот. Вече мога да усетя почти точно каква температура съм вдигнала, без да я меря. В момента е малко под 38.

Лягам отново и се завивам. Нищо не помага за безсънието. Никакви чайове, билки, млека, музика, тишина, душове, свеж въздух, нищо.

Просто си лежиш в леглото, а сънят ще дойде, когато той прецени.

Хлебарки.

Пружините на матрака проскърцват тихо, докато се намествам. Така и не му взех рамка. Стои си направо на пода.

Хлебарките обичат тъмни и топли места. Снасят купчини лъскави яйца и плъзват навсякъде.

Унасям се все повече, а мислите в главата ми започват да се оформят в мъгляви образи.

Колония от големи черни хлебарки, пълзящи във вътрешността на матрака. Стотици люспести телца, пробиващи си път през тесните пролуки на пълнежа, като гигантски черен мравуняк, пулсиращ в свой собствен ритъм. Хранещ се с топлината на тялото ми.

Господи, мразя си въображението понякога. Светвам лампата и се протягам за цигарите. С периферното си зрение виждам голяма черна хлебарка на стената, точно над главата ми.

Часовете

Времето има склонността да се забързва.

Отваряш прозореца, за да пуснеш пролетното слънце в стаята, и осъзнаваш, че са минали 3 години. Ей така.

Много неща се случили, естествено. Някои са се променили, други не. Но кога, по дяволите, мина цялото това време?

Седя на пода под прозореца (вече трябва да сте се досетили, че имам малко особено отношение към столовете), препрочитам Майкъл Кънингам, Cinematic Orchestra се плъзгат тихо през колоните, а часовете минават мързеливо през сенките на стаята.

Харесва ми така. Различно е от бясното препускане в стерилната светлина на офиса, където денят те повлича и те запраща директно във вечерта.

Така часовете са плътни, почти веществени. Така думите отново имат вкус, усещам ги как се завъртат около езика, обли и прохладни като речни камъни.

Колко пъти за последните 3 години видях дневна светлина не само през прозорците на офиса? Колко пъти си позволих да прекарам един цял ден в безцелно бездействие, да се разходя по улицата, докато е още светло, да поседя на някоя пейка в парка, поемайки слънчевите лъчи, да не мисля за нищо, да не правя нищо? Не достатъчно пъти.

Когато си хлапе, всеки ден е отделна епоха. Отваряш очи сутрин, без да знаеш какво те очаква. Може да се случи всичко, абсолютно всичко. Всеки час крие съкровище.

После колелото се завърта, все по-бързо и по-бързо. Училище, университет, работа, работа, работа. В някакъв момент забравяш, че работиш, за да можеш да живееш. Започнал си да живееш, за да работиш. Да търсиш смисъл в неща, които са извън теб. Да си измисляш ценности. Да водиш измислени битки. Да строиш фалшиви вятърни мелници.

Минутите бутат слънчевите лъчи по пода на стаята и знам, че краят на седмицата е все по-близо. Когато ще трябва да поема дълбоко дъх, да затворя очи и да се гмурна в понеделника. Изпитвам почти физически ужас от този момент. Не мога да продължавам по същия начин. Не искам да продължавам по същия начин. Не искам някоя слънчева сутрин да се обърна назад и да видя, че са минали още 10 години.

Така или иначе, животът ми е всичко, което имам.

What about me

Май за първи път участвам в щафетно постване :) Дължа сефтето на bampi и neizi, благодаря за което.

10-те неща, които ме правят щастлива, всъщност са много повече. И до едно са все обикновени и простички неща, които всеки един, сигурна съм, е изпитвал.


Първите пролетни лъчи на слънцето, които се промъкват сутрин през прозореца и се плъзгат по дървения под.
Мирисът на прясно изпечен хляб.
Да се събудиш посред нощ и да чуеш до себе си тихо и равномерно дишане.
Звукът от подметките по улица, на която стъпваш за първи път.
Споменът за едни кафяви усмихнати очи и топли ръце с набръчкана като пергамент кожа.
Да лежиш на плажа и да слушаш как морето е твое, само твое за цяла една безкрайна седмица.
Следите, които дъждовните капки оставят по стъклото.
Да се отпуснеш върху хладните чаршафи след секс и да запалиш цигара.
Отблясъците на фаровете върху мокрия асфалт нощем.
Да забиеш зъби в сочен и прохладен плод в летните жеги и да оставиш сока да потече по брадичката.


Мога да продължа да пиша до утре, но все нещо ще пропусна.
А колкото до 5-те неща, които не знаете за мен… май и те са доста повече, но ще пробвам да се огранича.


Не знаете как изглеждам :) Но ако видите на улицата същество, успяло да комбинира между 3 и 5 несъвместимо ярки цвята, по всяка вероятност съм аз. Според една приятелка страдам от остра форма на шарения.

Болна съм на тема музика. Не мога да дишам без нея и ми коства неимоверни усилия да не превърна блога в безкрайни и разностилни музикални излияния. Но всъщност най-сериозната ми мания е филмовата музика, особено когато става въпрос за Thomas Newman, Hans Zimmer, Lisa Gerrard или Edward Shearmur.

Една от мечтите ми е да пробвам всички възможни начини за летене. До момента съм летяла с пътнически самолет, малък двуместен самолет (който дори управлявах за около 10 мноооого дълги секунди), парапланер и съм скачала с бънджи. Имам доста за наваксване :)

Не съм толкова силна, колкото явно звуча и колкото изглеждам (за тези, които са ме виждали). Не съм по-различна от всяко друго човешко същество, с всичките му страхове и недостатъци.

Обожавам сметанов сладолед и мога да го ям неограничено, денонощно, по всяко време на годината, без да изпитам и грам угризения от погълнатите количества.

И тъй като играта изисква да избера само 5 човека, които да поемат щафетата – интересно ми е какво биха казали за себе си iffi, Naci4a, Криси, муша-буша и oli4ka.

Пастелно

Пастелът се плъзга по картона с мек, почти шепнещ звук. Финият прах оставя цветни следи по пръстите, дланите, ноктите. Обичам да виждам ръцете си изцапани.

Намествам се върху възглавниците на пода и бутам вече изгасналата цигара в пепелника. Минали са 3 часа. Цели 3 часа, в които главата е била празна, очите са следели внимателно движението на ръката върху листа, а времето е загубило всякакъв смисъл.

Няколко прости и почти закъснели решения. Да сменя квартирата. Да се отърся от всичко, пропито в пода, тавана, стените и да започна наново. Да спра да казвам „Добре съм, всичко е наред” ако не го усещам истински. Да изляза в болнични. Да изляза от цикъла на трескаво желание да се справям както преди и угризенията, че нещата няма как да са както преди. Да се осмеля да се надвеся над себе си и да извадя всичко навън. Като препълнен съд, който и най-малкото движение може да разплиска. Да си призная, че някои решения трябва да се вземат сега, не после, не след лечението, сега. Да приема, че да, отговорите са си в мен, няма кой да ми ги даде наготово, но ще ми трябва помощ да стигна до тях. Да вдигна телефона и да се обадя на психотерапевт. Да се опитам да променя нещо.

Рисуването е концентрация. Най-естествената и ненасилена концентрация, при която всичко излишно се стапя, размива, остава само истинската ти мъничка същност, съсредоточена във върха на плъзгащия се по картона пастел. Белият лист е моята вселена и аз съм в центъра й. Всичко зависи от мен. Всяка линия и щрих, всяка сянка и лъч светлина. Аз съм тънкият връх на пастела и не ми пука дали резултатът ще бъде шедьовър или хаотична драсканица. Важното е, че рисувам.

Поредната цигара изгаря в пепелника, неизпушена. Гледам как сивата пепел се разпада и внезапно в ноздрите ми нахлува силен и натрапчив аромат на терпентин и маслени бои.

Докосвам с четката платното, върху него остава мазна точица цвят, а аз се обръщам към баща ми с широко отворени от удивление и страх очи. Виждам го как се смее с глас на погледа ми, отметнал глава назад, с полуизгоряла цигара в едната ръка и палитра в другата. Аз съм на 4-5 години, качила съм се върху стола, за да стигам сложеното върху триножника платно, четката е огромна в ръката ми, наоколо са разхвърляни бои, буркани с четки, потопени в разредител, парцали с цветни петна по тях. По пода се въргалят полу-изстискани тубички, а покрай стените са подпрени платна и рамки. Претъпканият хаос на малкото ателие на баща ми, което в детските ми очи е пълно със съкровища.

Слагам няколко последни щриха и събирам пастелите. Дори отсега знам, че утре рисунката няма да ми хареса. Но няма да я изхвърля, въпреки това.

Тези дни

се отказах да се правя на мъж. Да се правя, че мога да работя по 12 часа на ден, че депресията ще си мине ей така, че с безсънието все някога се свиква, че мога да се справя с всичко сама. Не мога.

Тези дни думите никакви ги няма. И мен ме няма никаква.

Тези дни се случи поне едно хубаво нещо. Започнах да рисувам отново за първи път от години насам. Може би защото не мога да пиша.

I Do Not Want This

Седя на пода и пуша.

Пепелникът прелива от фасове, въздухът в стаята е като изтъкан от нежни нишки цигарен дим, часовникът показва 4:48 сутринта, а сърцето ми се блъска лудо в гръдния кош.

Усещам се нечовешки уморена и едновременно с това – кипяща от енергия. Все едно не съм си сложила инжекция интерферон, а съм си била доза адреналин. Подът вибрира от басите на колоните. Пуснала съм една песен да цикли в плейъра вече часове наред и съм увеличила звука до дупка. Не ми пука дали ще събудя някого. За доста малко неща е започнало да ми пука в последно време.

Всяка клетка в тялото ми прелива от агресия. Просто ей така, без конкретна причина. Часът е почти 5 сутринта, а аз усещам толкова гняв и ярост в себе си, че искам да потроша всичко около себе си. Да крещя, докато гласните ми струни се продерат и скъсат. Да изкарам от себе си това слузесто усещане за безпомощност. Да остана празна и лека като сапунен мехур на вятъра.

Вместо това седя на пода на стаята, пуша цигара от цигара и чакам да стане време за работа.