вторник, 20 април 2010 г.

Пастелно

Пастелът се плъзга по картона с мек, почти шепнещ звук. Финият прах оставя цветни следи по пръстите, дланите, ноктите. Обичам да виждам ръцете си изцапани.

Намествам се върху възглавниците на пода и бутам вече изгасналата цигара в пепелника. Минали са 3 часа. Цели 3 часа, в които главата е била празна, очите са следели внимателно движението на ръката върху листа, а времето е загубило всякакъв смисъл.

Няколко прости и почти закъснели решения. Да сменя квартирата. Да се отърся от всичко, пропито в пода, тавана, стените и да започна наново. Да спра да казвам „Добре съм, всичко е наред” ако не го усещам истински. Да изляза в болнични. Да изляза от цикъла на трескаво желание да се справям както преди и угризенията, че нещата няма как да са както преди. Да се осмеля да се надвеся над себе си и да извадя всичко навън. Като препълнен съд, който и най-малкото движение може да разплиска. Да си призная, че някои решения трябва да се вземат сега, не после, не след лечението, сега. Да приема, че да, отговорите са си в мен, няма кой да ми ги даде наготово, но ще ми трябва помощ да стигна до тях. Да вдигна телефона и да се обадя на психотерапевт. Да се опитам да променя нещо.

Рисуването е концентрация. Най-естествената и ненасилена концентрация, при която всичко излишно се стапя, размива, остава само истинската ти мъничка същност, съсредоточена във върха на плъзгащия се по картона пастел. Белият лист е моята вселена и аз съм в центъра й. Всичко зависи от мен. Всяка линия и щрих, всяка сянка и лъч светлина. Аз съм тънкият връх на пастела и не ми пука дали резултатът ще бъде шедьовър или хаотична драсканица. Важното е, че рисувам.

Поредната цигара изгаря в пепелника, неизпушена. Гледам как сивата пепел се разпада и внезапно в ноздрите ми нахлува силен и натрапчив аромат на терпентин и маслени бои.

Докосвам с четката платното, върху него остава мазна точица цвят, а аз се обръщам към баща ми с широко отворени от удивление и страх очи. Виждам го как се смее с глас на погледа ми, отметнал глава назад, с полуизгоряла цигара в едната ръка и палитра в другата. Аз съм на 4-5 години, качила съм се върху стола, за да стигам сложеното върху триножника платно, четката е огромна в ръката ми, наоколо са разхвърляни бои, буркани с четки, потопени в разредител, парцали с цветни петна по тях. По пода се въргалят полу-изстискани тубички, а покрай стените са подпрени платна и рамки. Претъпканият хаос на малкото ателие на баща ми, което в детските ми очи е пълно със съкровища.

Слагам няколко последни щриха и събирам пастелите. Дори отсега знам, че утре рисунката няма да ми хареса. Но няма да я изхвърля, въпреки това.

2 коментара:

Чувствай се свободен да напишеш каквото пожелаеш, но те моля да го направиш на кирилица.

 
Блог класация Блогосфера Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 2.5 Bulgaria License.