четвъртък, 29 април 2010 г.

Часовете

Времето има склонността да се забързва.

Отваряш прозореца, за да пуснеш пролетното слънце в стаята, и осъзнаваш, че са минали 3 години. Ей така.

Много неща се случили, естествено. Някои са се променили, други не. Но кога, по дяволите, мина цялото това време?

Седя на пода под прозореца (вече трябва да сте се досетили, че имам малко особено отношение към столовете), препрочитам Майкъл Кънингам, Cinematic Orchestra се плъзгат тихо през колоните, а часовете минават мързеливо през сенките на стаята.

Харесва ми така. Различно е от бясното препускане в стерилната светлина на офиса, където денят те повлича и те запраща директно във вечерта.

Така часовете са плътни, почти веществени. Така думите отново имат вкус, усещам ги как се завъртат около езика, обли и прохладни като речни камъни.

Колко пъти за последните 3 години видях дневна светлина не само през прозорците на офиса? Колко пъти си позволих да прекарам един цял ден в безцелно бездействие, да се разходя по улицата, докато е още светло, да поседя на някоя пейка в парка, поемайки слънчевите лъчи, да не мисля за нищо, да не правя нищо? Не достатъчно пъти.

Когато си хлапе, всеки ден е отделна епоха. Отваряш очи сутрин, без да знаеш какво те очаква. Може да се случи всичко, абсолютно всичко. Всеки час крие съкровище.

После колелото се завърта, все по-бързо и по-бързо. Училище, университет, работа, работа, работа. В някакъв момент забравяш, че работиш, за да можеш да живееш. Започнал си да живееш, за да работиш. Да търсиш смисъл в неща, които са извън теб. Да си измисляш ценности. Да водиш измислени битки. Да строиш фалшиви вятърни мелници.

Минутите бутат слънчевите лъчи по пода на стаята и знам, че краят на седмицата е все по-близо. Когато ще трябва да поема дълбоко дъх, да затворя очи и да се гмурна в понеделника. Изпитвам почти физически ужас от този момент. Не мога да продължавам по същия начин. Не искам да продължавам по същия начин. Не искам някоя слънчева сутрин да се обърна назад и да видя, че са минали още 10 години.

Така или иначе, животът ми е всичко, което имам.

6 коментара:

  1. Възможно е решението да вземеш болнични или отпуска да е по-доброто по принцип. Но то ще стане по-добро за теб, когато сама узрееш за него. Мисля си, че ако сама не почувстваш нуждата малко да забавиш темпото, било то на цената да разкриеш болестта си, все ще те гложди отвътре, че си се предала лесно и е можело да издържиш още малко. Струва ми се, че си такъв човек :)

    ОтговорИзтриване
  2. Малко ти завиждам в този момент, ти си го осъзнала, а без да осъзнаеш проблема само лекуваш симптомите :-)
    Живеем заради самите себе си, няма нужда някой/нещо, било то много "важно" да осмисля и оправдава постъпките ни.
    -----
    Пътят е бавен ... и славен :-) и е всичко, което имаме...

    ОтговорИзтриване
  3. ironmimi, май узрявах за този момент целия последен месец :) такъв физически и психически (основно) срив не ми се беше случвал и в най-хормоналните тинейджърски години :) Явно 8-мия месец на интерферон ми дойде в повече.
    В момента съм в болничен, който вече свършва... после... ще видим. Но нямам нито силите, нито желанието да продължавам по същия начин. Дотам съм се докарала, че дори смяната на работата няма да промени нещата. Вече не ми и пука дали и с кого трябва да обсъждам болестта си. Трябва да променя целия си начин на живот и възприемане на нещата. Не знам дали ще се справя, но разчитам да стискате палци ;)

    ОтговорИзтриване
  4. Стискам ти палци най- искрено и ти пожелавам вяра, хъс и търпение!
    Написала си го прекрасно и, честно признато, те разбирам, макар и да не съм болна. Живееш заради работата- аз съм на това ниво в момента и все по- често се замислям за цената на този си избор и се опитвам да се самоубедя, че си струва да я плащам. Особено, когато не съм толкова сигурна :)
    Поздрави и успех :)

    ОтговорИзтриване
  5. Здрасти и от мен Алтаирче. Немога на 100% да си представя в какво положение се намираш, просто защото не работя, и все още не съм почнал лечението, въпреки че вече почти минаха 2 месеца от момонта в който си пуснах документите.... Но... да не се отплесквам от темата. А тя е за проманя, промяна в начина на живот, която обаче ми се струва че идва в един така или иначе тежък момент, а всяко решение базирано на някаква крайност е грешно. Това от опит го знам.
    Може би се опитвам просто да ти кажа, че дори аз момента да имаш неописуемата нужда от почивка и смяна на декора, след още 4-5 месеца, ще почнеш да влизаш в крачката с която си се движела преди лечението. А след още 6 месеца ще почнеш да забравяш лека по лека и самото лечение. И нещата ще се успокоят, и отново ще влезнеш в някакъв режим, и то не защото го искаш, а защото хората така сме устроени. Колкото и да се стремим към промяна, тя е само временна, докато самата промяна не се превърне в поредното скучно и повтарящо се до втръсване ежедневие. Повтаря се докато не изгори някой бушон и решим, че ни тярбва поредната промяна.

    Поста е невероятен както обикновенно, а музичката направо ме разтопи. Успух ти желая и до скоро. Дано се видим близкият месец поне за по кафенце някъде :)

    ОтговорИзтриване
  6. Наско, лечението в случая е просто катализатор, нищо повече. Тези неща, които ме карат да не се чувствам в кожата си, не са от вчера.
    Ама... ще видим какви ще ги свършим :)))
    А кафето е задължително ;)

    ОтговорИзтриване

Чувствай се свободен да напишеш каквото пожелаеш, но те моля да го направиш на кирилица.

 
Блог класация Блогосфера Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 2.5 Bulgaria License.