Хубаво

- Пречи ли ти?

- Не.

Придърпвам раницата по-близо до мен и се облягам на пейката. Кафето топли приятно пръстите ми. Хубаво е. Много е хубаво. Кафето, дървената пейка, паркът пред „Иван Вазов”, слънцето, всичко.

- Може да идем на кино после.

- Може.

Не ми се мисли за после. Не ми се правят планове. Чувствам се добре, тук и сега. Това ми е достатъчно.

Тя отпива от водата си, зареяла поглед сред минаващите по алеите хора. Изглежда разсеяна, но знам, че всеки детайл потъва в зелените й очи. Усмихва се.

- Ще ходиш ли на концерта?

- Мда – усмихва се отново – Само не знам на кой идиот му е дошло наум да го направи в зала Фестивална. Зала Погребална. Лято е, мамка му!

- Е поне идват. Още не мога да повярвам.

- Да – отново отнася поглед към алеите.

Зазяпвам се в музикантите, свирещи вечния джаз в края на малкия парк, и отпивам от кафето. Къде ли изчезват вечер? Какъв е животът им, какво правят, когато вали, къде се скриват зимата? Някой ден трябва да ги попитам.

Паля поредната цигара. С някои хора мълчанието е комфортно. Не се чувстваш длъжен да запълваш тишината с гласа си. С нищо не се чувстваш длъжен. Просто си стоиш, заслушан в себе си и света наоколо, усещайки присъствието на човека до теб. И това е хубаво.

Тези дни мъглата малко се е вдигнала. Отново мога да виждам както преди. Да изляза от собствените си глупости и да оставя очите си да попиват света навън.

И това е хубаво.