Нещо като нож, нещо като цвете
Като сумрачна утрин в утрото на пролетта
Като да се надигнеш във леглото тихо
И да покриеш с устни целия ми ден
Като горещ и галещ мирис на кафе
Промъкващ се сред разпилените чаршафи
Като да очертаеш с пръсти на лицето ми
Усмивката, с която се събуждам
Да я повториш тихо върху своето
Докато бавно се протягам във ръцете ти
Като поредният дъждовен ден
Започнал с устните ти по гърба ми
Нещо като всяка сутрин с теб.
Изобщо като нищо на света
Днес започва работа нов кабинет за безплатно и анонимно изследване на хепатит В и С.
Кабинетът се намира в София на ул. „Георги Софийски” 3 и е отворен всеки делничен ден от 08:00 до 18:00 часа. Адресът е на Поликлиниката на ВМА (Военномедицинска академия), ет. 2, кабинет 201, лаборатория Имунолаб.
Кабинетът ще прави безплатни изследвания до юни 2011 г., така че не отлагайте твърде много.
Песента свършва и после започва отново. Слушам я от половин час.
На тази песен миналата година си събирах багажа за морето. Няколко дни след последната инжекция, когато интерферонът още циркулираше из тялото ми.
Харесва ми припевът – това лежерно и усмихнато повтаряне на “It’s all right”.
Миналата година го чувах в бъдеще време. Всичко ще е наред.
Днес е в сегашно. Днес всичко Е наред.
Отварям отново папката с изследвания – моето импровизирано медицинско досие за последните няколко години. Днес ще добавя в него още един лист, на който пише „Вирусът не се открива”.
Няма да се опитвам да обясня как се почувствах, когато взех в ръце изследването – най-важното изследване, заради което се лекува всеки с хроничен хепатит С. Ръцете ми трепереха. На медицински език това „Вирусът не се открива” 6 месеца след лечението означава „Излекуван си”.
Затварям папката и я прибирам обратно в шкафа. Надявам се никога повече да не я отворя. Никога.
Ще ми трябва време – да разбера напълно какво ми се е случило и какво се случва в момента. Каква съм била тогава и каква съм сега. И каква искам да бъда.
Очаквах да крещя и да скачам от радост, да плача и да се смея едновременно, да кажа на целия свят, че съм отново част от него, че съм нормална, че съм здрава.
Вместо това просто се усмихвам и си повтарям тихо „Всичко е наред”.
... започнах да пиша тук. Усещането е странно – не е чак толкова отдавна, а ми се струва, че са минали няколко века.
Векът на лечението, векът на депресията и още цял един век възстановяване.
Сега е векът на това да се чувстваш здрав и нормален. Толкова обикновено и толкова хубаво.
Прехвърлям старите текстове и се опитвам да си припомня как се чувствах тогава, преди една година, когато започнах да водя блога. Все едно чета нещо, написано от друг.
Сега с дни не се сещам за хепатита. Не искам да мисля за това. Не влизам в блога, не чета форума, не си правя изследвания. Просто се опитвам да живея... нормално.
Може би нарочно избягвам темата. Може би твърде много ме е страх какво ще покаже изследването, което трябва да си направя след 20-тина дни – ПСР на шести месец след лечението. Може би ме е страх дори да мисля за това как ще реагирам, ако вирусът се е върнал. Не зная.
И сега нямам много за казване. Всъщност исках да кажа само едно нещо – благодаря на всички, които през тази година ме караха да се чувствам така.
Вчера беше 1 Декември – Световният ден за борба със СПИН.
Това е денят, в който хората по цял свят апелират към повишаване на информираността по темата и към толерантност към хората с това заболяване.
Вчера България отбеляза Световния ден за борба със СПИН със скандална рекламна кампания.
Няма да коментирам естетическите й и идейни качества – достатъчно хора вече го направиха, мнението ми не се различава особено от тяхното.
Няма да коментирам и как би се почувствал човек, болен от СПИН, когато я види. Знам как бих се почувствала аз, ако някой ми обясни откъде ми е влязъл вирусът на хепатит С.
Вчера и аз бях един от възмутените хора, които подписаха петицията.
Днес... съм просто тъжна.
Защото шумът, който се вдигна покрай Световният ден за борба със СПИН, нямаше нищо общо с темата СПИН.
Защото провокацията в рекламата има смисъл само тогава, когато изпълнява определена цел.
Какъв е смисълът да направиш провокативна реклама, която провокира разговор единствено за себе си, за самата реклама?
Колко от коментарите по повод кампанията засягаха темата СПИН?
Може би не е правилно, но не ме интересува кой е направил клипа и колко пари е взел за това.
Интересува ме единствено дали клипът е изпълнил целта си.
А единствената цел на една рекламна кампания по повод Световния ден за борба със СПИН е да предизвика разговор по темата СПИН.
Вчера никой не говореше за това.
Казвам си името и изслушвам познатото възклицание. Това е основният плюс да имаш по-нестандартно име – рядко можеш да чуеш въпрос от типа на „Коя Мария?”, примерно.
За последните две седмици пет човека ми казват, че са си загубили стария телефон/изтрили цялата листа/сменили номера или нещо подобно. И затова вече ми нямат телефонния номер.
Всъщност просто са го изтрили. И не ги обвинявам – на тяхно място вероятно бих направила същото.
Когато в продължение на една година се обаждаш на някого и искаш да се видите, а той ти отказва без адекватно обяснение и без да си направи труда да ти се обади поне веднъж... просто се отказваш да търсиш този човек. Или му изтриваш номера.
Минали са три месеца и половина от края на лечението, но споменът за него още се промъква в главата ми – като натрапчива мелодия, която не можеш да спреш да си тананикаш. Физическите последици са ясни – за тях съм била подготвена от самото начало. Но не съм знаела колко ще променя начина си на живот по време на самото лечение и как ще възстановя обичайния си ритъм след това. И дали въобще ще мога.
Много хора съм загубила. Тогава се виждах само с тези, без които не мога да дишам. Всички останали бяха останали на заден план, за времена, в които ще мога да вървя 10 минути, без да се задъхам, ще мога да танцувам, ще искам да говоря.
Сега аз имам сили, но те са загубили търпение. И няма как да е иначе – не са знаели защо не мога да се виждам с тях. Аз не съм им казвала.
Може би някой ден ще успея да им се реванширам.
И може би някой ден ще се осмеля да пиша за всички тези хора, които открих по време на лечението. В крайна сметка, без тях нямаше да се справя.
- Ще ви помоля само да сложите ръкавици.
- Ами, нямам ръкавици...
- Нали знаете, че трябва да имате? Най-малкото заради собствената ви безопасност.
Не знам за кой път го водя този разговор. Вече започва яко да ми писва. Толкова ли е трудно, по дяволите?
Ще ни слагат противогрипни ваксини в офиса. Част от така популярното в последно време допълнително здравно осигуряване. Стоя в презентационната зала заедно със сестрата и представител на здравната организация.
- А дали за вас ваксината е безопасна? Я да се обадя...
Не отговарям. Какво да кажа? Че медицински служител е тя, а не аз.
Жената говори няколко минути по телефона, хвърляйки по един поглед към мен „...да, приключила е лечението преди няколко месеца... да... ами изглежда нормално... да...”
Господи, залагам си заплатата, че въпросът е бил „как изглежда”. Следващият въпрос обаче е насочен към мен и ме шашва тотално:
- Как ви е австралийският антиген?
Преглъщам изкушението да отговоря нещо иронично и обяснявам, че аз съм с хепатит С, а не с В, съответно не може да се говори за австралийски антиген. Нещо твърде бързо се изнервям в последно време.
И все по-трудно ми става да проявявам разбиране – не и към хора, на които им е част от работата да ги знаят тези неща. Заради такива хора някой може да бъде заразен. Или да бъде отпратен с думите „спокойно, нищо ти няма”.
Сестрата приключва разговора.
- Ами, ще ви сложим ваксината. Ето тук декларацията...
Подписвам където ми казват и навивам ръкава. Жената разопакова ваксината и забива иглата. Ръцете й треперят. Бавно започва да вкарва съдържанието.
- Дайте ми памука – казвам. Не издържам да гледам треперещите й пръсти. Вадя иглата и притискам памука към ръката си.
- Ще ми покажете ли къде е тоалетната да си измия ръцете?
Водя я по коридора. Изкушавам се да й кажа, че няма как да знае дали някой от следващите хора, които ще ваксинира, няма да е болен от хепатит. Или от СПИН. Или от нещо друго, без дори самият той да подозира.
Не казвам нищо. Но се надявам следващия път да носи със себе си ръкавици.
