неделя, 21 март 2010 г.

Първата нощ в болницата

Все едно никога през живота си не си спал. Умираш за сън, но очите ти така и не се затварят. Вече знаеш всяка сянка и цепнатина на тавана.

В стаята, с тавани 5 и 20, за да пазят мириса на йод и отчаяние, е тихо. Чува се само леко похъркване от съседното легло.

Ставаш и излизаш в коридора. Луминисцентната светлина прогаря дупки във възпалените ти очи. Само ако можеш да поспиш, поне малко, два часа, в които мозъкът да изключи и да спре да цикли върху едно и също, едно и също, едно и също.

Чакаш резултатите. Чакаш си присъдата.

Какъв е генотипът на вируса? Дали ще се лекуваш една година или 6 месеца? Какво е вирусното натоварване? Какво увреждане на черния дроб ще покаже биопсията? Какво ще правиш, ако вече си с цироза? Какво следва оттук нататък? Дали ще ти отпуснат лечение? Колко време ще чакаш? Дали ще издържиш лечението? Как ще работиш през това време? Как ще поддържаш контактите си с хора? Как ще създаваш връзки? Какво, по дяволите, ще се случи с живота ти?

Въпросите, които си си задавал до сега – въпросите за миналото, са изчезнали без следа. Вече нямат значение. Няма значение как и кога си се заразил. Значение има само бъдещето и страхът от това какво те очаква държи очите ти широко отворени.

Болничният коридор отеква звънко от стъпките ти. Всички тук носят пантофи. Все едно можеш да се почувстваш у дома.

Гърдите ти са се стегнали, опитваш се да дишаш дълбоко, но въздухът все не достига. Високите тавани и стерилната светлина те карат да се чувстваш малък, нищожен. Никой.

Сам.

В големите неща винаги си сам. За всичко друго ще звъннеш на приятел, ще си поприказвате на по бира, ще ти олекне. Ще намерите заедно решение. Тук решенията са твои и на никой друг. Никой не може да те разбере. Никой, който не е минал през същото, няма да усети как се чувстваш. Ще се опита, ще ти съчувства, ще бъде до теб. Но няма как да чуе разкъсващите въпроси в главата ти, да усети как всяка клетка в тялото ти вибрира от напрежение. В големите неща се оправяш сам.

Влизаш обратно в стаята и отпускаш глава на възглавницата. Не се унасяш в сън, просто изключваш. Съзнанието ти е твърде уморено, за да остане и минута още будно. Сънят е черен като дупка, без сънища, без спомен.

Зная как се чувстваш.

Колкото и да не ти се вярва в момента, ще минеш и през това. И ще излезеш от другата страна. Колко различен, зависи само от теб.

8 коментара:

  1. Да, права си, никой не знае какво ти е, смятам че дори и този който е минал през това или минава също ... Хората са различни, приемат и преминават през нещата (трудности, радости) по различен начин! И да, всеки може да те подкрепи, да ти каже "ние сме с теб" бла бла, но само ти си знаеш какво ти е отвътре, но все пак е хубаво да има някой, който да ти го каже-> "с теб съм"! Но всъщност си сам, винаги си сам, въпросът е да не се чувстваш самотен, изоставен и отхвърлен!
    А мисля, че ти не си и колкото и да е банално "ние сме с теб" морално :) Стискай зъби!
    (римата не бе нарочно )

    ОтговорИзтриване
  2. Харесва ми стилът ти на писане. Ще се радвам да прочета нещо забавно и весело от теб. Пожелавам ти да намериш сили за позитивизъм не от дъното на кладенеца, ами на слънчева поляна.

    ОтговорИзтриване
  3. Премини изпитанието! Нека за теб бъде началото на един прекрасен нов живот!

    ОтговорИзтриване
  4. Човек претръпва,свиква,примирява се.След време болниците не изглеждат толкова страшни,коридорите- толкова мрачни, а ти някакси се настройваш, че това ще бъде нещо, през което ще преминеш, за да станеш по-силен.Клише, но вярно клише. Познавам толкова силни хора,и ти си един от тях Алтаир.

    ОтговорИзтриване
  5. @Violka, винаги съм имала подкрепата на страшно много хора около мен, без значение знаят ли за хепатита или не. Но личното ми убеждение е, че с тези неща човек наистина трябва да се справи сам. А като цяло, по-самотна от всяко друго човешко същество не съм се чувствала ;)
    Вчера отидох да видя един човек в болницата, един от четящите блога, за който целият филм започва сега. Това провокира и текста.

    @dzver, ти да видиш на слънчева поляна дали ще се сетя за писане въобще :))))

    @Leonnybg, благодаря :) животът си е прекрасен, така или иначе ;)

    @Силве, така е, с всичко се свиква. В един момент след поредния 12-часов работен ден даже се бях докарала до там да ИСКАМ да вляза в болница, поне да се наспя и да ме оставят на мира :)))

    ОтговорИзтриване
  6. Хей Сладур, ще дойдеш и ти на мойто. Като обяснявам на хората, че да ида на кръвопреливане ми е почивка те не вярват. Ама е! Вярно че ако е за повече време, предпочитам да не влизам, или ако влизам да е като последния път в Токуда за 4 дни, но това са подробности. Кога ще се разходим някъде, на зелено, в гората, да се понатовари това мое сърце и тоя дроб. Писна ми да го пазя.

    Извинявай за лиричното отклонение с разходката. Поста е страхотен, невероятен, и много силен както винаги. До скоро и успех.

    ОтговорИзтриване
  7. Наско, чакай да се стопли още малко и ще цъфна с раница на гърба някой уикенд на гарата в Благоевград ;)

    ОтговорИзтриване
  8. броя дните заедно с теб...
    "Сънят е черен като дупка, без сънища, без спомен." - това ще го запомня завинаги...

    ОтговорИзтриване

Чувствай се свободен да напишеш каквото пожелаеш, но те моля да го направиш на кирилица.

 
Блог класация Блогосфера Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 2.5 Bulgaria License.