събота, 20 февруари 2010 г.

Преди да разбера и след това

Вече няколко пъти се случва в коментарите или в мейли да става въпрос за това какво се е променило, откакто разбрах, че имам хепатит С. Какво се случи с начина ми на живот, с гледната ми точка. Ще се опитам да обясня. Може би ще ме разбереш по-добре, ако ме познаваш малко повече.

За мен периодите всъщност не са два, а три – преди да разбера за хепатита, след като научих и периодът на лечението.

1. Понеделник, Преди

Ставам рано. Изхвърчам от вкъщи, преди още да съм пила кафе. На път за работа минавам през фитнеса и се потя половин час на пътечката. Бърз душ и след минути съм в кафето до офиса, разменяйки обичайните сутрешни глупости с колегите. Денят минава като скоростен влак, скачам от един проект в друг, от среща в среща, храня се с кафе и цигари и правя кратки забежки до facebook за няколко уговорки за вечерта.

В края на работния ден вече не ме свърта. Минавам през някоя „културна проява”, не защото много разбирам от култура, а за да кажа здрасти на познатите физиономии.

После хапвам набързо с приятели в заведение, изпиваме по две бири, оплакваме се от работата или гаджето, смеем се. Идва време за следващата среща, със следващата компания. С увеличаването на чашите музиката става все по-силна, светлините по-ярки. Танцуваме бясно, до изтощение. Прибирам се и припадам в леглото. И до днес се чудя как не съм направила цироза с нечовешките количества алкохол, които се изпиваха.

Следващите дни ще бъдат същите, с изключение на събота и неделя, в които ще изчезна от София. Ако не намеря кой да ми се върже на акъла, просто ще си взема раницата и фотоапарата, ще отида на гарата и ще хвана първия влак пред очите си.

А когато усетя, че още с отварянето на пощата сутрин сърцето ми се разхлопва и дланите се изпотяват, значи е време да рестартирам. Не компютъра, себе си.

Ще кръстосвам с фотоапарата на врата, преоткривайки усещането да чуваш звука от подметките си по нови улици, да виждаш нови лица, да си всеки и никой в град, в който влизаш за първи и може би последен път, да се загубиш в лабиринта на уличките в Италия или между ароматните сергии на някой шумен пазар в Турция, да бъдеш последния човек на земята на забравен от бога плаж в Гърция или просто да усещаш, че си жив, вперил поглед в извисяващите се пред теб зъбери на Пирин.

А когато се върна, филмът ще започне отново, до следващото свършване на батериите.


2. Понеделник, След

Ставам и пия кафе, изчаквайки сънят сам да се отлепи от клепачите ми. И преди не съм обичала да планирам, а сега просто оставям денят да се случи. Без и аз да разбера кога е станало, в някакъв момент просто съм разбрала, че животът не е в това колко неща ще успееш да свършиш, а как ще свършиш всяко от тях. Опитвам се да живея качествено, не количествено.

Смешното е, че винаги съм смятала, че точно това правя. Кой знае какво ще мисля след десетина години. Ако съм жива, естествено. Не, не заради хепатита – според статистиките много по-вероятно е да си умра с него, вместо от него. Просто за първи път мисълта за смъртта е придобила толкова реални очертания, че не мога да се отърся от нея. Става ми смешно как преди нагло съм мислела, че ЗНАМ, че някой ден ще умра. Нищо не съм знаела.

Денят тече на почти същите обороти (с хепатит или не, просто не мога да си стоя на задника), но критерият е малко по-различен. Опитвам се да приемам нещата каквито са. По-рядко се ядосвам за глупости. Изненадвам се, че липсата на алкохол ни най-малко не пречи на нощния ми живот. Сутрин съм по-бодра и пълна с енергия. Преоткривам вкуса на безалкохолното.

Уча се да не съжалявам. Обичам живота си – с всичките му прекрасни моменти, глупави грешки и гадости, които са се случили. Почти винаги съм правила точно това, което искам. Почти винаги съм знаела какво точно искам. Винаги съм действала импулсивно, винаги съм предпочитала да съжалявам, защото съм направила нещо, а не защото не съм го направила.

Зарязвала съм всичко заради някого; давала съм всичко на някого; изпитвала съм какво е да клатиш краката си на 1200 м над земята, висящ в нищото, свободен. Никога не съм спирала да сънувам, че летя. Обожавам живота си.

Уча се на търпение. Уча се да оцелявам в българската здравна система. Уча се да приемам.

За първи път от години насам прекосявам наново себе си. Изцяло. Прехвърлям всяка емоция, всеки жест, всяко действие. Имам нужда да се запозная с тази млада жена, която има хепатит С. Ужасно много си приличаме, но сякаш тя е малко по-сериозна, малко по-внимателна със себе си и с другите. Малко позагубила от арогантното си самочувствие, че знае нещо за живота. Но пък може да се смее точно като мен.


3. Понеделник, Лечението

Сутрините са трудни. Понякога ми трябва половин час, за да убедя сама себе си, че трябва да стана от леглото. От предишната енергия – физическа и психическа – не е останало почти нищо.

Довличам се до работа, мобилизирам се и денят минава, както е минавал до сега. Не искам някой да ме гледа съжалително или да ме подценява. Когато усетя, че съм на предела и не издържам, просто излизам в болничен.

Нямаше да е по-различно, дори и диагнозата да беше друга. Проблемът не е в хепатита, проблемът е в мен. Просто не мога да допусна, че ще покажа слабост.

Вечерите са спокойни. Кръгът от хора, с които се виждам, се е стеснил чувствително. На някои вече им е писнало от вечните ми откази и „прибирам се да спя” и просто не ме търсят. Батериите свършват твърде бързо, за да поддържам същото темпо.

Липсват ми хората. Познатите, приятелите, непознатите. Липсва ми движението. Липсва ми усещането, че си здрав. Липсва ми животът ми, такъв, какъвто АЗ го направя, липсва ми свободата ми. Чувствам се като интерферонов затворник, излежаващ едногодишна присъда.

Да, знам, че има и по-страшни неща и че и това ще мине. Знам, че в крайна сметка, пак АЗ съм взела решението да се лекувам. Така че, следвайки логиката, всичко, което се случва, е мой съзнателен избор. Но ако можеш да влезеш в главата ми, ще видиш как от време на време там се промъква един истеричен глас, който крещи:

„Майната й на логиката! Не съм избрала АЗ да съм заразена с хепатит! Искам си живота обратно! Веднага!”.

Може би ако това се случи на теб или вече ти се е случило, ще реагираш по различен начин. Ще можеш винаги да гледаш философски на нещата и да ги приемаш дистанцирано и спокойно. Е, АЗ не мога. Поне не още. Няма да ти мрънкам колко ми е зле и как-можа-точно-на-мен-тва-да-ми-се-случи, но ще изпадам в ярост всеки път, когато се наложи да спра на стълбите, вперила поглед във вратата на апартамента и неспособна да си поема въздух и да кача последните стъпала.

Липсва ми пътуването. Да, знам, че нищо не ме спира да пътувам и по време на лечението. Но не мога да го правя по моя начин. Не мога да изляза от вкъщи, без да знам къде отивам и за колко време. СЕГА трябва да предвидя всичко – колко време ще ме няма, ще има ли хладилник там, където отивам, как ще пътувам.

Аз не искам да планирам. Неизвестността ме кара да се чувствам свободна, да знам, че всичко е възможно, че във всеки един момент мога да си събера багажа и да тръгна.

Щом не мога да го направя както аз искам, просто няма да го направя.

Ако някой ден ми дойдеш на гости, ще се изненадаш колко малко мебели и електрически уреди имам. Не искам да имам. Изхвърлям или подарявам всичко, до което не съм се докосвала повече от година, освен ако не е много любима книга или важен документ. Вещите ме дразнят, затрупват, задушават. Мога да събера целия си живот в една раница. Сега като се замисля, май и без нея мога да мина.

Не хепатитът ме е накарал да мисля по този начин. Просто така съм се чувствала добре винаги. Толкова лека, че ако поискам, мога да полетя.


П.С. Ако след всичко прочетено ти се иска да ми кажеш, че трябва да се науча на търпение и компромиси и трябва да преодолея комплексите си, ще те изпреваря – опитвам се. Работя по въпроса J

9 коментара:

  1. Хубаво пишеш. От думите ти не личат никакви комплекси, напротив - човек остава с впечатлението, че липсва класическата психо роля на "горкият аз", типична за хора в сходна ситуация. Права си, че не искаш да те съжаляват. Недостойно е! Харесва ми и ведрият ти поглед към живота. На твое място не знам дали щях да издържа. Нали знаеш, че всичко на този свят се случва с някаква причина. Болестта е дошла да те научи на нещо - може би да забавиш оборотите, да присъстваш повече в мига, да опознаеш себе си, да станеш най-добрият си приятел. Малцина могат да се похвалят с това. Но само "може би". Ти ще откриеш истината сама за себе си. А аз ще продължавам да чета прекрасните ти текстове и се радвам, че този блог ми дава възможност да наблюдавам Пътя на един силен човек. Респект!

    ОтговорИзтриване
  2. Съгласна съм с Тишо. Аз също смятам, че пишеш прекрасно и даже бих се радвала, ако те познавам, независимо дали е преди, или след, колкото и фамилиарно да звучи.

    Не мисля обаче, че има хора, които да гледат философски на нещата, ако им се случи това, което се е случило на теб. Преди това всеки е арогантен, макар и неосъзнато. Но след това... арогантността вероятно ще отстъпи място на страха. Това не е въпрос на сила на личността, защото е инстинктивно; дали ще положиш усилия за преборването на страха вече въпрос на вътрешна сила и затова ти пожелавам успех в научаването на търпение.

    Между другото, мисля, че даваш много по-стойностни уроци по живот от хора, които се бият в гърдите, че нищо не може да ги спре, а всъщност дори не са се изправяли срещу истинско такова предизвикателство.

    ОтговорИзтриване
  3. Ще ми се да ти кажа, че всичко е много просто и че това не е наказание - напротив! Но ти няма да ми повярваш.

    Не подчинявай живота си на болестта си и не се срамувай от себе си.

    ОтговорИзтриване
  4. @ Тишо, благодаря. Според мен нежеланието ми да покажа слабост също е избиване на комплекс. Това да се опитвам да се правя непрекъснато на мъж не е довело до нищо добро, май :)

    @ Крис, единственото, което със сигурност съм научила до сега, е колко невъзможно много ми се живее :)

    @ Яна, естествено, че не е наказание, изпитание е :) А се срамувам единствено, когато направя нещо недостойно. Старая се да не ми се случва често, не ми харесва усещането :)

    ОтговорИзтриване
  5. От всичко, което съм чел досега мога да си направя извода, че при теб няма такова нещо като комплекси... Това, че не искаш да показваш слабост не е комплекс - то е начин на мислене... Аз те разбирам и разсъждавам по същия начин... Ако наистина е компелкс, то и аз съм комплексар...

    И друго ми се върти в главата - не търси отговори... Не мисля, че има смисъл... Всеки един човек е ударен от тая безкрайна помия наречена 'живот', по един или по друг начин... Ти физически, аз например - чисто психически... Отговорите, за това как се е случило, изпитание ли е, наказание ли е, няма да те накарат да се чустваш по-добре... И аз ги мисля някакви такива неща, ама в един момент осъзнавам, че не искам да знам... Това няма да промени ситуацията, няма да изчезне безсънието, няма да си тръгне и болката... Философските глупости, лично мен, най-много ме дразнят... Няма такъв филм като 'така е трябвало да се случи' или 'това е изпитанието на живота' или всякакви подобни... Според мен човек трябва да прави това, което да го кара да се усмихне поне веднъж в деня... И да го сподели с любимите хора...

    И според мен не трябва да говориш за това какъв човек си била 'преди и след това'... Ти си си същата ама с малко по-различни приоритети (съдя по това, което съм чел до сега) Ти си силен човек и продължавай да мачкаш живота... Мачкай го с надсмешка и търси и най-малкия повод да се усмихнеш... Пък аз ще се надявам някой хубав слънчев ден да успея да се запозная с теб и да поговорим на по чашка кафе и цигарка... :)

    PS: Всичко шибано и грозно в тоя проклет живот не си заслужава, заслужават си усмивките, приятелите и малките нещица, които те зареждат всеки ден... Извинявам се, че се изразявам толкова грубо, ама съм си първосигнален и казвам това, което мисля... Може и да не разбереш, какво се опитвам да кажа, ама то и на мен самия ми е малко трудно да си подредя хаотичните мисли... :)

    ОтговорИзтриване
  6. Според мен да споделиш с близките си за здравословния си проблем не е признак на слабост. А това дали ще те гледат със съжаление, зависи само от теб и от поведението ти. След всичко, което прочетох не виждам кой и за какво би те съжалявал. Аз мога само да се възхищавам на силата и духа ти.Само ти си знаеш какво ти струва да си толкова силна и организирана, въпреки неорганизираността си. Погледни го от добрата страна - разбрала си навреме, направила си необходимото, и най-важното остават само още няколко месеца лечение. Пожелавам ти то да е успешно. И с нетърпение очаквам следващите ти текстове. Чета с удоволствие всичко написано от теб.

    ОтговорИзтриване
  7. @Георги, за добро или лошо, универсални рецепти няма :) Ти предпочиташ да не търсиш отговори и просто да се наслаждаваш на живота, аз се опитвам да комбинирам нещата. Не мисля, че има "правилен" и "неправилен" подход - за всеки е различно и няма как да бъде по друг начин. И да ти кажа - според мен това е хубаво. Ако всички бяхме еднакви и всички мислехме и действахме по един и същи начин, животът щеше просто да ни умори от скука :)

    @Рени, винаги се опитвам да го гледам от добрата страна ;) Но характерът ми си е такъв - от време на време отвътре се събужда едно малко момиче с руси къдрици, което може единствено да тропа с крак и да крещи глезено "Искам!". Трябва да я шамаросвам по-често :)

    ОтговорИзтриване
  8. Скъпа altair нямаш идея колко ми е познато състоянието ти по време на лечението. И то от 20 години насам. Заради хроничното си заболяване съм в такъв един етап на постоянно изтощени батерии в повечето време то съзнателният ми живот. И на никой не желая да научава какво е.
    Всички ти казват колко си силна, няма нужда и аз да го правя - ти си знаеш и си личи. Бори се с живота както ти самата смяташ за правиелно и се радвай на малките неща.

    ОтговорИзтриване
  9. Пак съм аз и много те обичам

    ОтговорИзтриване

Чувствай се свободен да напишеш каквото пожелаеш, но те моля да го направиш на кирилица.

 
Блог класация Блогосфера Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 2.5 Bulgaria License.