Преди да разбера и след това

Вече няколко пъти се случва в коментарите или в мейли да става въпрос за това какво се е променило, откакто разбрах, че имам хепатит С. Какво се случи с начина ми на живот, с гледната ми точка. Ще се опитам да обясня. Може би ще ме разбереш по-добре, ако ме познаваш малко повече.

За мен периодите всъщност не са два, а три – преди да разбера за хепатита, след като научих и периодът на лечението.

1. Понеделник, Преди

Ставам рано. Изхвърчам от вкъщи, преди още да съм пила кафе. На път за работа минавам през фитнеса и се потя половин час на пътечката. Бърз душ и след минути съм в кафето до офиса, разменяйки обичайните сутрешни глупости с колегите. Денят минава като скоростен влак, скачам от един проект в друг, от среща в среща, храня се с кафе и цигари и правя кратки забежки до facebook за няколко уговорки за вечерта.

В края на работния ден вече не ме свърта. Минавам през някоя „културна проява”, не защото много разбирам от култура, а за да кажа здрасти на познатите физиономии.

После хапвам набързо с приятели в заведение, изпиваме по две бири, оплакваме се от работата или гаджето, смеем се. Идва време за следващата среща, със следващата компания. С увеличаването на чашите музиката става все по-силна, светлините по-ярки. Танцуваме бясно, до изтощение. Прибирам се и припадам в леглото. И до днес се чудя как не съм направила цироза с нечовешките количества алкохол, които се изпиваха.

Следващите дни ще бъдат същите, с изключение на събота и неделя, в които ще изчезна от София. Ако не намеря кой да ми се върже на акъла, просто ще си взема раницата и фотоапарата, ще отида на гарата и ще хвана първия влак пред очите си.

А когато усетя, че още с отварянето на пощата сутрин сърцето ми се разхлопва и дланите се изпотяват, значи е време да рестартирам. Не компютъра, себе си.

Ще кръстосвам с фотоапарата на врата, преоткривайки усещането да чуваш звука от подметките си по нови улици, да виждаш нови лица, да си всеки и никой в град, в който влизаш за първи и може би последен път, да се загубиш в лабиринта на уличките в Италия или между ароматните сергии на някой шумен пазар в Турция, да бъдеш последния човек на земята на забравен от бога плаж в Гърция или просто да усещаш, че си жив, вперил поглед в извисяващите се пред теб зъбери на Пирин.

А когато се върна, филмът ще започне отново, до следващото свършване на батериите.

2. Понеделник, След

Ставам и пия кафе, изчаквайки сънят сам да се отлепи от клепачите ми. И преди не съм обичала да планирам, а сега просто оставям денят да се случи. Без и аз да разбера кога е станало, в някакъв момент просто съм разбрала, че животът не е в това колко неща ще успееш да свършиш, а как ще свършиш всяко от тях. Опитвам се да живея качествено, не количествено.

Смешното е, че винаги съм смятала, че точно това правя. Кой знае какво ще мисля след десетина години. Ако съм жива, естествено. Не, не заради хепатита – според статистиките много по-вероятно е да си умра с него, вместо от него. Просто за първи път мисълта за смъртта е придобила толкова реални очертания, че не мога да се отърся от нея. Става ми смешно как преди нагло съм мислела, че ЗНАМ, че някой ден ще умра. Нищо не съм знаела.

Денят тече на почти същите обороти (с хепатит или не, просто не мога да си стоя на задника), но критерият е малко по-различен. Опитвам се да приемам нещата каквито са. По-рядко се ядосвам за глупости. Изненадвам се, че липсата на алкохол ни най-малко не пречи на нощния ми живот. Сутрин съм по-бодра и пълна с енергия. Преоткривам вкуса на безалкохолното.

Уча се да не съжалявам. Обичам живота си – с всичките му прекрасни моменти, глупави грешки и гадости, които са се случили. Почти винаги съм правила точно това, което искам. Почти винаги съм знаела какво точно искам. Винаги съм действала импулсивно, винаги съм предпочитала да съжалявам, защото съм направила нещо, а не защото не съм го направила.

Зарязвала съм всичко заради някого; давала съм всичко на някого; изпитвала съм какво е да клатиш краката си на 1200 м над земята, висящ в нищото, свободен. Никога не съм спирала да сънувам, че летя. Обожавам живота си.

Уча се на търпение. Уча се да оцелявам в българската здравна система. Уча се да приемам.

За първи път от години насам прекосявам наново себе си. Изцяло. Прехвърлям всяка емоция, всеки жест, всяко действие. Имам нужда да се запозная с тази млада жена, която има хепатит С. Ужасно много си приличаме, но сякаш тя е малко по-сериозна, малко по-внимателна със себе си и с другите. Малко позагубила от арогантното си самочувствие, че знае нещо за живота. Но пък може да се смее точно като мен.

3. Понеделник, Лечението

Сутрините са трудни. Понякога ми трябва половин час, за да убедя сама себе си, че трябва да стана от леглото. От предишната енергия – физическа и психическа – не е останало почти нищо.

Довличам се до работа, мобилизирам се и денят минава, както е минавал до сега. Не искам някой да ме гледа съжалително или да ме подценява. Когато усетя, че съм на предела и не издържам, просто излизам в болничен.

Нямаше да е по-различно, дори и диагнозата да беше друга. Проблемът не е в хепатита, проблемът е в мен. Просто не мога да допусна, че ще покажа слабост.

Вечерите са спокойни. Кръгът от хора, с които се виждам, се е стеснил чувствително. На някои вече им е писнало от вечните ми откази и „прибирам се да спя” и просто не ме търсят. Батериите свършват твърде бързо, за да поддържам същото темпо.

Липсват ми хората. Познатите, приятелите, непознатите. Липсва ми движението. Липсва ми усещането, че си здрав. Липсва ми животът ми, такъв, какъвто АЗ го направя, липсва ми свободата ми. Чувствам се като интерферонов затворник, излежаващ едногодишна присъда.

Да, знам, че има и по-страшни неща и че и това ще мине. Знам, че в крайна сметка, пак АЗ съм взела решението да се лекувам. Така че, следвайки логиката, всичко, което се случва, е мой съзнателен избор. Но ако можеш да влезеш в главата ми, ще видиш как от време на време там се промъква един истеричен глас, който крещи:

„Майната й на логиката! Не съм избрала АЗ да съм заразена с хепатит! Искам си живота обратно! Веднага!”.

Може би ако това се случи на теб или вече ти се е случило, ще реагираш по различен начин. Ще можеш винаги да гледаш философски на нещата и да ги приемаш дистанцирано и спокойно. Е, АЗ не мога. Поне не още. Няма да ти мрънкам колко ми е зле и как-можа-точно-на-мен-тва-да-ми-се-случи, но ще изпадам в ярост всеки път, когато се наложи да спра на стълбите, вперила поглед във вратата на апартамента и неспособна да си поема въздух и да кача последните стъпала.

Липсва ми пътуването. Да, знам, че нищо не ме спира да пътувам и по време на лечението. Но не мога да го правя по моя начин. Не мога да изляза от вкъщи, без да знам къде отивам и за колко време. СЕГА трябва да предвидя всичко – колко време ще ме няма, ще има ли хладилник там, където отивам, как ще пътувам.

Аз не искам да планирам. Неизвестността ме кара да се чувствам свободна, да знам, че всичко е възможно, че във всеки един момент мога да си събера багажа и да тръгна.

Щом не мога да го направя както аз искам, просто няма да го направя.

Ако някой ден ми дойдеш на гости, ще се изненадаш колко малко мебели и електрически уреди имам. Не искам да имам. Изхвърлям или подарявам всичко, до което не съм се докосвала повече от година, освен ако не е много любима книга или важен документ. Вещите ме дразнят, затрупват, задушават. Мога да събера целия си живот в една раница. Сега като се замисля, май и без нея мога да мина.

Не хепатитът ме е накарал да мисля по този начин. Просто така съм се чувствала добре винаги. Толкова лека, че ако поискам, мога да полетя.

П.С. Ако след всичко прочетено ти се иска да ми кажеш, че трябва да се науча на търпение и компромиси и трябва да преодолея комплексите си, ще те изпреваря – опитвам се. Работя по въпроса J