Разглеждам разсеяно менюто и се чудя откъде да започна. Тя прелиства своето срещу мен и си играе със запалката.
Трябваха ми месеци, за да събера смелост за този разговор. Не, не съм се страхувала, че няма да ме разбере или ще си промени отношението. Познаваме се от почти 10 години, това е по-голямата част от съзнателния ми живот. Преживели сме много и винаги съм я смятала за най-добрия ми приятел. Зная, че мога да разчитам на нея. Каквото и да става.
Трябваше ми смелост АЗ да се реша да говоря за това. Да го призная. Сякаш казвайки го на някого, ще стане още по-реално, вече няма да е само в моята глава, а ще бъде неоспорим факт.
Вземат ни поръчката. Започвам направо, няма подходяща прелюдия за това.
Виждам как изражението й се променя. Говоря бързо. Искам да й дам цялата информация наведнъж. Знам колко страшно звучи в началото и колко неща могат да се направят всъщност. Усмихвам се. Дори успявам да се пошегувам. Усмивката й е крива.
За първи път осъзнавам, че големите, истинските проблеми, трудно се споделят. Просто защото знаеш, че с тях трябва да се справиш САМ. Съчувствието и подкрепата на другите помагат, разбира се, но в края на деня си пак сам срещу страховете си. Никой друг не може да вземе твоите решения.
Знам, че я е заболяло, и това едновременно ме натъжава и радва. Разбира ме.
Казвам си всичко. Как съм разбрала, какво правя в момента, какво възнамерявам да правя. Говорим повече от час. За бившето ми гадже, на което също трябва да намеря сили да кажа, колкото и да е трудно. За родителите ми, които също не знаят. Не мога да им кажа просто ей така, без да има за какво да се хванат. Твърде рано е. За работата ми, как ще издържам на темпото, дали да кажа на колегите, или на шефовете, как ли биха го приели? Шегуваме се, че единственият начин да ги заразя е да ги подгоня с макетния нож из офиса. Няма да им казвам, поне не още. Не и докато мога да работя както винаги. Не искам никой да ме съжалява.
На излизане ме прегръща. Реве ми се яко, но упорито продължавам да се правя на мъж. После се разделяме, всеки в неговата посока.
За първи път от месеци насам спя спокойно.
*текстът се отнася за нещо вече минало
вторник, 19 януари 2010 г.
Да споделиш
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Сега е времето да си преброиш приятелите. Най-после ще разбереш кои струват и кои не. За съжаление, това е възможно само в период на кризи и големи изпитания - като това, което сега преживяваш. Пожелавам ти да бъдеш силна, особено с родителите; ох, колко трудно се казват на тях такива неща!
ОтговорИзтриванеАлиса, това за което пиша в този текст, се е случило преди месеци. Ще стигна и до сегашния момент, съвсем скоро. Може би блогът звучи малко разхвърляно в момента, но искам да мина през всичко.
ОтговорИзтриванетрудно е да кажещ такова нешо,знам го,после ти става още по трудно като разберещ кой ти е приятел и кой не,но в крайна сметка остават най-верните,при мен резултата е-само един истински приятел,много го обичам и му благодаря от цялото си сърце:)))
ОтговорИзтриване