Изключване

Седя на леглото и държа инжекцията в ръце. Чакам да се стопли. Така страничните ефекти са по-поносими.

Ако някога съм си мислела, че ще се науча да си слагам сама инжекции... На много неща се научих последните месеци.

Интерферонът изглежда малък и безобиден в ръцете ми. Минаха вече 3 месеца от първата инжекция, започваме да се сприятеляваме. Свиквам на вироглавството му и на изненадващите включвания, когато най-малко очакваш. Страничните ефекти започват да влизат в някакви граници, а аз започвам да свиквам да не им обръщам внимание.
Но се чувствам толкова уморена, че губя воля и желание за каквото и да било. Сутрин не мога да се вдигна от леглото, цялото ми тяло е като натъпкано с камъни, тежко и безчувствено.

В работата губя двойно повече усилия, за да изглеждам и да се държа нормално. Очите ми се затварят пред монитора, мисълта ми се губи, не ми се говори с никого и за нищо. Искам просто да спя. Непрекъснато.

Последните седмици кръвните ми показатели вървят стремително надолу, пия по една шепа добавки, но нищо не може да накара левкоцитите да се вдигнат поне малко. Страх ме е да не ми спрат лечението.

Черно ми е пред очите заради скапаните бели кръвни телца.

Избягвам да стоя права, дори при минимално усилие сърцето ми започва да блъска, завива ми се свят, а гърдите ми се стягат от липса на въздух.

Нищо обаче не може да ме накара да спра да пуша. Понякога се чудя толкова ли съм тъпа в действителност или просто се правя? За чий се подлагам на това лечение и правя компромис след компромис, като продължавам да се тровя с цигари? Но каквото и да си говоря, не бих могла да ги спра на този етап. Ако и на това подложа психиката си, някое реле окончателно и безвъзвратно ще даде на късо.

Дните минават в усилие да не заспя, нощите в опити да поспя поне малко. Ограничила съм социалния си живот до минимум. Част от хората около мен вече ми се сърдят. Не ги виня. Не съм им казвала за какво става въпрос. Дори и да им кажа, няма как да разберат.

Нямам сили дори за общуване, за елементарно водене на разговор. Не помня от кога не съм чела. Не мога да си събера главата дори за половин страница. Очите ми просто минават през буквите, без да възприемат нищо.

Участвам в някакъв безумен заговор на тялото ми, което е решило просто да дръпне щепсела, да се самоизключи, за да спра да го тормозя с лекарства и да го оставя, по дяволите, на мира.

Повдигам пуловера си и забивам малката игла в меката долна част на корема, встрани от пъпа. Добре дошъл, номер 12 и моля те, дръж се прилично този път.


*текстът се отнася за нещо вече минало.