Да влезеш в статистиката

Отново закъснявам за работа.
Таксиджията е пуснал новините и нарежда всичко – правителството, времето, евросъюза, пътищата, комшията, който му заема мястото за паркиране, гадния шибан живот и вселената като цяло. Опитвам се да не му обръщам внимание. Твърде рано ми е за толкова сочна порция глупости.

Хваща ни поредният светофар. Зяпам през прозореца, в съседната кола отляво една жена се гримира, отдясно някакъв мъж си чопли остатъците от вечерята между зъбите.
Още един вторник, пълен с отегчени физиономии и прикрити прозявки.

Вече отново мога да гледам нормално на хората. Преди време, когато диагнозата беше още свежа и натрапчива, се бях вкарала в някакъв филм. Разминавах се по улицата с непознатите лица и се чудех дали някой от тях не минава през това, което се случва и на мен? Колко от тях са заразени, без да знаят, без да подозират какво се случва с тялото им в момента? Дали някой не е излязъл току-що от зъболекаря си, носейки освен новата пломба и подарък – чисто нов хепатитен вирус? Колко ще пресекат следващото кръстовище, без да се огледат? Колко ще се приберат вкъщи и ще прегърнат любимия си човек, без да подозират, че го правят за последен път?

Статистиката беше почнала да придобива съвсем реални очертания. От неразбираеми и сухи цифри, които чуваш по новините, се превръщаше в съвсем реална част от живота, която е тук и ме засяга повече, отколкото някога съм предполагала. За първи път осъзнавах, осъзнавах истински, че и аз съм част от нея. Че и аз имам мястото си в тези цифри и както днес съм от едната страна на процентите, така утре мога да бъда от другата. Въпрос на време, изчисления и малко шанс.

Плащам таксито и се измъквам в студа навън. Още един ден предстои.