петък, 29 януари 2010 г.

Поредният (не)обичаен работен ден

Едва дочаквам да свърши презентацията и изхвърчам от залата. Тичам по коридора към тоалетните, почти събаряйки някакъв още спящ колега. Затръшвам вратата след себе си и вдигам капака на тоалетната чиния. Избива ме ледена пот, докато повръщам, подпирайки се на успокоително белия и прохладен порцелан.

Крайно време беше. Последните дни бяха твърде спокойни – освен обичайната умора, сънливост и сърцебиене, всичко си беше почти нормално. Без болки в мускулите и ставите, без температура, дори се появи апетит за първи път от месеци насам.

Днес обаче главоболието е тук и няма място за нищо друго. Болката се промъква като пукнатина, почти небрежно, после влиза все по-навътре, все по-силно. Докато накрая усещаш единствено как съзнанието ти крещи, затворено в тази възпалена и пулсираща кутия, ръцете и краката ти изтръпват, а стомахът започва да се гърчи, опитвайки се да избяга от това така недружелюбно тяло.

Към края на срещата почти физически виждах как главата ми се пръска, оплесквайки с кръв и белезникави парчета прозяващите се наоколо отегчени физиономии.

Пускам водата и свалям капака на тоалетната чиния. Днес се очертава интересен ден. Ако главоболието не отмине в близкия час, значи ще съм така цял ден. Мога да забравя за каквато и да било работа.

От началото на лечението се опитвам да се подготвя за момента, в който може и да не мога да работя. Не ми се получава. Физическите странични ефекти дори не са най-голямото зло – това, което се случва с главата ми ме притеснява.
Съзнанието ми е като замъглено, разсеяна съм, забравям. Не мога да си събера мислите, не мога да се концентрирам, на моменти просто изключвам, сякаш някой натиска в главата ми DEL + SHIFT и ме оставя празна и безсмислена като обвивка на насекомо. Думите ми се губят, мисълта ми заеква, спирам на средата на изречението, без да помня началото му.

С всеки изминал месец този страничен ефект се задълбочава, а пред мен са още твърде много месеци. Естествено, винаги мога да си взема болничен, полагат ми се цели 6 месеца. Но не искам да се стига до там. Обичам си работата. Перспективата да прекарвам ден след ден с очи, вперени в тавана, ме ужасява. Трябва ми нещо, което да върша, хора, които да виждам, причина да се вдигам всяка сутрин от леглото в 8, колкото и да ми се спи. Трябва ми усещането в края на деня, че си свършил нещо.
Трябва ми нормален живот, за да не превъртя тотално.

Започва да ме тресе. Изплаквам устата си на мивката, без да вдигам поглед към огледалото. Достатъчно добре познавам това бледо лице с тъмни кръгове под очите.

3 коментара:

  1. Другарче, надявам се че вече си по-добре :) Какво да те посъветвам,освен да прекараш следващите 48 часа в спане и тотален мързел.

    ОтговорИзтриване
  2. това всичкото...само странични ефекти ли са?

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря, Силве, 15 часа сън и светът изглежда доста по-хубаво място ;)

    Ясмина, да, това са странични ефекти от лекарствата. Има доста общи неща при тези, които се лекуват, при някои са по-слаби от моите, при други са по-силни. Аз съм сред късметлиите - до сега не ми се е налагало да ми намалят дозата лекарства или пък да ми спрат лечението (рядко е, но при някои и това се случва поради силни странични ефекти)
    Когато четох листовките на лекарствата в началото, много сериозно се замислях дали въобще да почна да се лекувам :))))) Докато помагат на едно могат да разкажат играта на нещо друго.

    ОтговорИзтриване

Чувствай се свободен да напишеш каквото пожелаеш, но те моля да го направиш на кирилица.

 
Блог класация Блогосфера Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-Noncommercial-Share Alike 2.5 Bulgaria License.