Когато снегът е оранжев

Забивам слушалките в ушите и се измъквам от входа. Въздухът е болезнено чист и кристален.

Крача по Витошка, гледайки отраженията на подметките си в мокрия асфалт. Неприлично рано е, магазините дремят затворени, а по спирките са се сгушили тъмни силуети. Стъпките ми отекват глухо из пустата улица.

Внезапно няколко прехвърчащи снежинки ме карат да вдигна глава. Гледам ги изумено – с появата им в главата ми е връхлетял напълно абсурден въпрос.

Защо снегът е бял, а не с друг цвят? Защо не е оранжев?

Разсмивам се на глас. От дете не ми е минавала подобна щуротия през главата. Да, знам, че си има научно обяснение, но защо, по дяволите, не може пък да е оранжев? С портокалови преспи и слънчеви снежни човеци.

Усилвам музиката и продължавам да крача. Сърцето ми бие здраво, но точно сега не ми е до него. Да се оправя.

Вървя, снегът вали все по-настоятелно, а аз не мога да сваля усмивката от лицето си. Чувствам се безумно, безобразно щастлива. Жива съм. Студеният въздух драска гърлото ми, по миглите ми се топят снежинки, вървя и усещам как кръвта тече по вените ми, как дробовете се отварят и свиват, отварят и свиват. Жива съм.

Нищо друго няма значение.